Не беше сигурна доколко Николай е в състояние да чува и разбира, така че не смееше да изкаже на глас онова, което мислеше. Направи жест към останалите и всички излязоха от руския сервизен модул.
Събраха се в жилищните помещения, там където Николай не можеше да ги чуе и където можеха спокойно да си свалят маските и очилата.
— Хюстън трябва незабавно да ни даде разрешение за евакуация — рече Ема. — В противен случай ще го изпуснем.
— Те много добре знаят каква е ситуацията — отвърна Григс. — Но не могат да дадат разрешение за евакуация, щом Белия дом не им позволява.
— Значи просто ще си стоим тука и ще се гледаме един друг как умираме, така ли? — беснееше Лутър. — Ами ако се качим на аварийната капсула и си тръгнем? Какво ще ни направят? Ще ни застрелят?
Дайана тихо каза:
— Могат да го направят.
Истината в думите й ги накара да потънат в мълчание. Всеки астронавт, който някога се бе изкачвал по стълбата на готовата за старт совалка и бе преживял обратното броене знаеше, че в един бункер в Космическия център „Джонсън“ седеше офицер от въздушните сили, чиято единствена работа бе да взриви с торпедо совалката и да изпепели целия й екипаж. В случай на сериозна повреда в управлението или в случай, че совалката застрашително се отклони от курса си над някой гъсто населен район, задължението на този офицер бе да натисне бутона и така да обезопаси района. Той вероятно се бе срещал с всеки един от астронавтите, вероятно бе виждал снимки с техните семейства. Може би дори знаеха точно кого ще убият. Отговорността им действително беше ужасна, въпреки това той не се съмняваше, че дежурният офицер в бункера ще изпълни задължението си.
Така че нямаше да се поколебаят да взривят и аварийната капсула, ако им бъде наредено. На фона на страховития призрак на нова смъртоносна епидемия, животът на петима астронавти изглеждаше направо смешен.
Лутър възрази:
— Готов съм да се обзаложа, че ще ни оставят да се приберем. Ами да, защо не? Четирима от нас са напълно здрави. Никой от нас не е заразен, нали така?
— Но всички сме били изложени на въздействието на вируса — отвърна Дайана. — Дишали сме същия въздух, спали сме в едни и същи помещения. Лутър, не забравяй, че вие двамата с Николай прекарахте цяла нощ в херметичната камера.
— Е, и? Аз се чувствам напълно здрав.
— Аз също. Както и Григс и Уотсън. Но ако става дума за вирус, може да се намираме в инкубационния му период.
— Ето защо трябва да се подчиним на заповедта — подкрепи я Григс. — Оставаме тук.
Лутър се обърна към Ема.
— И ти ли държиш да се правиш на мъченица?
— Не — отвърна тя. — Нямам подобни намерения.
Григс я погледна удивен.
— Не за себе си мисля — продължи Ема. — Мисля за пациента си. Николай не може да говори, така че аз ще говоря от негово име. Искам да го видя в болница, Григс.
— Нали чу какво каза Хюстън?
— Онова, което чух, бе паника и объркване. Отначало ни дадоха разрешение за евакуация, после я отмениха. Първо ни казаха, че е вируса „Марбург“. После пък, че не било изобщо вирус, а някакъв нов организъм, скалъпен от терористи. Онова, което знам със сигурност е, че моят пациент… — тя внезапно сниши гласа си — … умира. А моето задължение е, да го закарам жив на Земята.
— А моето, да командвам екипажа на тази станция — рече Григс. — Аз вярвам, че Хюстън ще направят всичко, на което са способни за нас. Не биха ни изложили на опасност, ако действително ситуацията не беше толкова сериозна.
Ема не можеше да му възрази. Зад командните пултове в Залата за управление на полетите седяха хора, които тя познаваше и на които вярваше. „Освен това и Джак е там“, помисли си тя. Нямаше друго човешко същество, на което тя да вярваше повече, отколкото на него.
— Май ни изпратиха някаква информация — каза Дайана и погледна към компютъра. — За Уотсън е.
Ема се отправи към далечния край на модула и зачете съобщението, което светеше на екрана. Беше от отдела по естествени науки на НАСА.
„Доктор Уотсън,
Смятаме за необходимо да ви уведомим с какво точно си имате работа — тоест, с какво всички ние си имаме работа. Изпращаме ви ДНК анализа на организма, заразил Кеничи Хирай.“