Ема отвори прикрепения файл.
Отне й няколко секунди да асимилира последователността от нуклеотиди, които потекоха по екрана. И още няколко минути да осъзнае направените заключения.
В хромозомата на вируса имаше гени от три различни животински вида. От леопардова жаба. От мишка. И от човек.
— Какъв е този организъм? — попита Дайана.
Ема тихо каза:
— Нова форма на живот.
Това беше като чудовището на Франкенщайн. Най-отвратителното създание на природата. Изведнъж тя обърна внимание на думата „мишка“. „Мишките! Те първи се разболяха.“ През последната седмица и половина те продължаваха да измират. Последния път, когато бе проверила клетката им, беше останала само една мишка, женска.
Тя излезе от модула и се отправи към слабо осветената част от станцията.
Американската лаборатория беше потънала в мрак. Тя преплува разстоянието до шкафа, където се намираха животинските клетки. Дали мишките бяха първоначалните носители на организма, дали чрез техните тела „Химера“ се бе озовала на борда на орбиталната станция? Или те просто бяха случайни жертви, заразени при съприкосновение с нещо друго?
Дали последната мишка бе все още жива?
Тя издърпа чекмеджето и надникна в клетката, където трябваше да бъде единствената й обитателка.
Сърцето й замря. Мишката бе мъртва.
Тя почти възприемаше тази мишка като герой, който макар и сам, бе успял да оцелее, който от чиста проклетия бе надживял съкафезниците си. Сега тя се натъжи при вида на безжизненото телце, което се носеше в далечния край на клетката. Коремът й вече беше подут. „Трябва незабавно да махна трупа и да го изолирам при заразените отпадъци.“
Тя постави клетката в камерата с ръкавиците, мушна вътре ръцете си и посегна към мишката. В мига, в който сключи пръсти около нея, телцето внезапно подскочи и оживя. Ема извика от изненада и пусна мишката.
Тя се преметна през глава във въздуха и впери в нея гневен поглед, а мустачките й мърдаха нервно.
Ема нервно се засмя.
— Значи все пак си жива, а? — промърмори тя.
— Уотсън!
Тя се обърна към радиоуредбата, откъдето току-що я бяха повикали по име.
— В лабораторията съм.
— Веднага идвай тук! В руския модул! Николай изпадна в гърчове!
Тя изхвърча от лабораторията и като се удряше о стените като билярдна топка, се отправи към руската част на станцията. Първото нещо, което видя щом влетя в модула, бяха лицата на нейните колеги, ужасът сякаш се стичаше изпод стъклата на очилата им. После те се отдръпнаха и тя видя Николай.
Мускулите на лявата му ръка се съкращаваха спорадично и с такава сила, че цялата маса подскачаше от мощта на гърча. После спазмите се пренесоха към цялата лява страна на тялото му, в резултат на което и кракът му започна да се удря в масата. После конвулсиите преминаха към таза, хълбоците — скоро цялото му тяло се удряше със страшна сила о плота на масата. Гърчът се усили толкова, че край двата ръба на коланите около китките му вече имаше кървави ивици. Изведнъж се разнесе ужасният пукот, с който костите на лявата му ръка се строшиха. Коланът, който държеше дясната му китка отхвръкна и ръката му вече се мяташе, свиваше и разгъваше, сякаш някаква неземна сила си играеше с тялото на Николай като с марионетка. После опаката страна на китката се удари няколко пъти о ръба на масата, от което из модула се разхвърчаха парченца кости, кръв и късчета плът.
— Опитайте да го задържите неподвижен! Ще пробвам да го напомпя с валиум! — изкрещя Ема и трескаво зарови из чантата с медикаменти.
Григс и Лутър хванаха по една от ръцете на Николай, но се оказа, че дори Лутър не беше достатъчно силен, за да задържи неподвижна мятащата се в бесни конвулсии ръка. Така че дясната ръка на Николай се стрелна нагоре като камшик, а Лутър отхвръкна встрани. Докато падаше, единият му крак перна Дайана по бузата и измести нагоре предпазните й очила.
След това главата на Николай внезапно се тресна назад в масата. Той се задави, от устата му излизаха гъргорещи звуци, докато гръдният му кош се издуваше, а той се опитваше да си поеме дъх. Накрая от гърлото му изхвърча тлъста храчка.
Разпръсна се във въздуха и част от нея попадна върху лицето на Дайана. Тя едва не се задави от отвращение, пусна се от рамката, където се бе хванала, за да поддържа неподвижно положение и се оттегли в далечния край на модула като бършеше лицето си и засегнатото си око.