Габриел смъкна прозореца си и направи знак към мъжете отвън. Двете задни врати се отвориха рязко.
— Моля, излезте, незабавно.
— Чакайте — каза Джак. — Къде е Хелън Кьоних?
— Нямам никаква информация за нея от деня, в който ни напусна.
— Защо е наредила собствените й клетъчни култури, нейният експеримент да бъде унищожен и изгорен в орбита?
Джак и Гордън бяха издърпани от задните седалки на седана и насила замъкнати до техния автомобил под наем.
— От кого се е страхувала? — изкрещя Джак.
Габриел не отвърна. Прозорецът му се вдигна догоре и лицето му изчезна зад матираното черно стъкло.
23.
18 август
Лутър изпомпи и последните останки от въздух в херметичната камера и отвори външния шлюз.
— Ти си първа — каза той. — Не бързай. Винаги е страшничко първия път.
Когато за пръв път погледна навън, към празнотата на космоса, Ема се вкопчи в ръба на люка, обзета внезапно от ужас. Знаеше, че усещането е нормално и скоро щеше да премине. Подобен сковаващ ужас обземаше почти всеки, който за първи път излизаше в открития космос. Просто човешкото съзнание изведнъж се оказваше неспособно да обхване безкрайността на вселената и бе объркано от липсата на понятията горе и долу. Милионите години еволюция бяха завинаги гравирали в човешкия мозък ужаса от падането, който сега Ема се опитваше да превъзмогне.
Всеки вътрешен неин инстинкт й подсказваше, че ако се пусне, ако поеме риска да излезе от шлюза, щеше премятайки се и крещейки да пада безкрайно дълго към земната твърд. Разумът й разбира се, знаеше, че такова нещо не може да се случи. Все пак нали беше свързана с вътрешността на камерата посредством въжето, закачено за скафандъра й. Дори то да се скъсаше, на гърба си тя носеше нещо подобно на реактивен двигател, всъщност една бутилка със сгъстен въздух, който щеше в случай на нужда да я прибере обратно в станцията. За да се случи истинска катастрофа бяха необходими няколко последователни или едновременни повреди, които бяха твърде малко вероятни.
„И все пак, нали точно това се бе случило на нашата станция“, мислеше си тя. Нещастие след нещастие, авария след авария. Като „Титаник“, но в космоса. Не беше лесно да се отърси от лошите си предчувствия току-така. Като нищо и сега можеше да се случи кой знае какво.
Вече бяха се видели принудени да нарушат правилника. Вместо обичайната цяла нощ в камерата за адаптация на телата им с ниското въздушно налягане, те бяха прекарали всичко на всичко само четири часа вътре. Теоретически това би било достатъчно време, за да не възникнат никакви проблеми, но всяка промяна в нормалната процедура предполагаше и известна доза риск.
Тя пое няколко пъти дълбоко въздух и усети как първоначалното сковаване започна да се стопява.
— Оправяш ли се? — долетя гласът на Лутър в шлемофона й.
— Ами просто… се любувам на гледката — довърши тя.
— Някакви проблеми?
— Не. Всичко е наред. — Тя се пусна и изплува изпод шлюза.
„Дайана умира.“
Григс с нарастваща горчивина в душата се загледа в телевизионните монитори, които показваха как Ема и Лутър работят, за да поправят слънчевите панели на станцията. Марионетки, мислеше си той. Послушни роботи, които могат само да изпълняват каквото им заповяда Хюстън. Толкова години той също е бил техен робот. Но вече проумя каква роля му бяха отредили в машината на НАСА. Вече знаеше, че той и всички останали бяха просто колелца за еднократна употреба. Периодично ги извеждаха в орбита около Земята и ги подменяха, с оглед единствено поддържане в изправност на машина за слава на НАСА. „Да, всички ще измрем тук, но слушам, сър, ще поддържаме шибаната ви станция в изправност, ще я подготвим за новата смяна.“
Вече можеха спокойно да го задраскат от списъка. НАСА го бе предала, бе предала всеки от тях. Какво пък, нека Уотсън и Лутър да се правят на изпълнителните войници, за които заповедта на командващия бе закон за тях. Той вече няма да им се подчинява. Дотук. Без него.
Единственото, което го интересуваше в момента, беше Дайана.
Отплува от жилищния модул и се отправи към руската част на станцията. Мушна се под пластмасовия параван, който преграждаше шлюзовия вход и навлезе в модула. Дори не си направи труда да си постави маската или очилата; какво значение имаше вече? Без друго всички бяха обречени.