Чернотата поглъщаше малко по малко зрението му.
Отчаян и ужасен той отпусна свободната си ръка, която се бе свила в юмрук и той се заби в зъбите й. Челюстта не помръдна.
Отново я удари. Баскетболната топка се пръсна на хиляди малки сфери, които изпръскаха очите, дрехите и лицето му. Въпреки всичко, отново не можа да отвори зъбете й. Навсякъде имаше толкова много кръв, сякаш плуваха в кърваво езеро, без да могат да си поемат въздух, тъй като вместо него имаше кръв.
Замахна отново слепешката и юмрукът му се стовари върху лицето й, при което се разнесе звука от пропукването на кости. Въпреки това не успя да се освободи. Болката беше съкрушаваща, нетърпима. Пипалата на паниката достигнаха за миг всяка частица от тялото му и отнеха разсъдъка му. Единственото му желание в момента беше да спре непоносимата и разкъсваща болка. Вече едва ли съзнаваше какво прави, докато я удряше отново и отново. И отново.
Изкрещя повторно, щом най-после освободи ръката си и полетя назад, стиснал китката си, от която се точеше непрекъсната лента от неговата кръв. Измина още един дълъг миг преди да спре да се блъска неволно в стените и още един, преди да може отново да вижда ясно. Погледът му попадна върху размазаното лице на Дайана и върху окървавените чуканчета от строшените й зъби. Всичко това бе дело на неговия юмрук, на неговата ръка.
Нададе страшен вой от отчаяние, който отекна от стените на космическата станция и изпълни слуха му с писъка на собствената му болка. „Какво направих! Как можах да го направя!“
Той доплува до тялото й и взе потрошеното й лице в ръцете си. Вече не усещаше болката от своята рана; тя се бе изпарила, сякаш никога не я беше имало. На нейно място застана тежката сянка на ужаса от непростимостта на неговото деяние.
Отново нададе страховит вой, този път от ярост. С все сила удари стената на модула с юмрук. Изби пластмасовия параван, който преграждаше входа. „И без това всички сме обречени, всички ще умрем!“ После погледът му съзря разтворената чанта с медикаменти.
Мушна ръка и взе скалпела.
Дежурният лекар Тод Катлър бе вперил поглед в командния си пулт и по гръбнака му запълзяха тръпките на паниката. Единият от екраните показваше биотелеметричните показания на Дайана Естес. Линията на електрокардиограмата току-що бе преминала в назъбени като трион ситни и бързи трептения. За негово облекчение това състояние бе само моментно. Също така внезапно, както преди малко се бе назъбила, линията възвърна нормалният синусоидален ритъм.
— Шефе — каза Тод, — мисля, че пациентката има известни проблеми със сърдечния ритъм. Електрокардиограмата й току-що отчете петсекундна вентрикуларна тахикардия.
— Сериозно ли е положението? — веднага попита Елис.
— Ако се повтори и потрети, това е предвестник на равната линия на смъртта. В момента тя възвърна нормалния си синусоидален ритъм — пулс около сто и тридесет. Доста по-ускорен, в сравнение с преди малко. Не е опасно, но все пак ме притеснява.
— Какво предлагате, докторе?
— Аз бих й дал нещо против аритмия. Може да й се инжектира лидокаин или амиодарон в системата. В чантата с медикаменти има и от двете.
— Еймис и Уотсън все още са навън, така че ще се наложи Григс да й ги даде.
— Ей сега ще му съобщя.
— Добре, хайде да се свържем с Григс.
Докато очакваха отговора на Григс, Тод не откъсваше очи от мониторите. Онова, което виждаше го разтревожи още повече. Пулсът на Дайана се бе ускорил до сто тридесет и пет удара в минута. После изведнъж за кратко бе достигнал до сто и шестдесет, а пиковете на кардиограмата почти се изгубиха или поради електрически смущения, или понеже пациентката се бе размърдала. Но какво ставаше горе?
Капкома се обади:
— Не мога да се свържа с командир Григс — не отговаря.
— Господи, някой трябва да й подаде проклетия лидокаин — рече Тод.
— Не можем да се свържем с него.
„Или не ни чува, или не иска да отговаря“, помисли си Тод. Всички се тревожеха за емоционалното здраве на Григс. Дали бе изпаднал в толкова дълбока депресия, че да отказва да реагира дори на спешни съобщения от Земята?
Изведнъж погледът на Тод замръзна върху екрана на командния пулт. Сърдечният ритъм на Дайана Естес ту навлизаше, ту излизаше от предсмъртното камерно трептене. Камерните мембрани се свиваха и отпускаха толкова бързо, че не можеха да изпомпват достатъчно количество кръв. Не бяха способни да осигурят необходимото кръвно налягане.