„Ще трябва да си почина“, помисли си той.
Отново хвана мишката, която продължаваше да мята крайници и я напъха обратно в клетката. След това взе двете трупчета в найлоновите торбички и ги постави в хладилника. Утре щеше се занимае по-сериозно с проблема. Утре, когато се почувстваше по-добре.
30 юли
— Днес открих тази — мъртва — каза Кеничи. — Тя е номер шест.
Ема се намръщи, загледана към клетката на мишките. Те бяха настанени в отделна клетка, мъжките съответно разделени от женските посредством телена преграда. Водата, въздухът и храната им разбира се, бяха едни и същи. В мъжката половина една от мишките се носеше мъртва по въздуха, крайниците й бяха изпънати встрани и вкочанени. Останалите мъжки се бяха скупчили в далечния край и драскаха с крачета по мрежата, сякаш искаха час по-скоро да избягат, да се махнат оттук.
— Изгубил си шест мишки за седемнадесет дни? — попита Ема.
— Пет мъжки. И една женска.
Ема разгледа внимателно останалите мишки като търсеше някакви видими симптоми на болестта. Но всички мишки бяха бодри, очите им бяха бистри и ясни, по муцунките им нямаше слузести секрети.
— Първо да вземем да махнем мъртвата — каза тя. — А после ще разгледаме по-задълбочено другите.
Като използва херметичната камера, тя извади мъртвата мишка. Телцето й бе сковано, краката й вкочанени, гръбнакът неподвижен. Устата й беше леко разтворена, а върхът на езика се бе показал навън, леко розовеещ и мек. Смъртта на животните в космоса беше твърде необичайно явление. По време на полет на борда на една совалка през 1998 година екипажът се бе сблъскал със стопроцентова смъртност сред новородените на опитните животни. Микрогравитацията като цяло си беше една враждебна на живота среда и затова не всички видове се адаптираха добре към нея.
Преди старта тези мишки са били цялостно проверени за доста широка гама от вируси, бактерии и гъбични организми. Ако ставаше дума за инфекция, то те почти сигурно я бяха получили тук, на борда на Международната космическа станция.
Тя сложи мъртвата мишка в найлоновата кесийка, смени си ръкавиците и бръкна в клетката им, за да хване друга мишка, от живите. Тя се загърчи енергично в ръката й, което само по себе си беше доказателство за нейната жизненост, а и външно не се забелязваха други признаци на болест. Единственото необичайно нещо бе, че едното й ухо бе посмачкано, сякаш дъвкано от другите мишки. Тя обърна животинчето по гръб, за да разгледа корема му и ахна от изненада.
— Но тази е женска — възкликна Ема.
— Какво?
— В мъжкото отделение имаш женска мишка.
Кеничи се наведе над камерата и се взря в гениталиите на мишката. Беше съвсем явно. Лицето му придоби тъмночервен цвят от притеснение.
— Да, снощи — започна да обяснява той — тя ме ухапа. Върнах я обратно в клетката — сигурно в бързината съм сбъркал отделенията.
Ема се усмихна със съчувствие.
— Нищо, най-лошото, което можем да очакваме, е десет-дванадесет новородени.
Кеничи нахлузи ръкавиците, мушна ръце в другите два отвора на камерата.
— Аз направих грешката — каза твърдо той. — Аз ще я оправя.
Двамата внимателно огледаха една по една останалите мишки във всяко едно от отделенията, но явно само тази бе попаднала при противоположния пол. И всички изглеждаха здрави.
— Много странно обаче — рече Ема. — Ако става дума за някаква зараза, би трябвало и по другите да се забелязват признаци от инфекцията…
— Уотсън? — извика един глас откъм говорителя на лабораторния модул.
— В лабораторията съм, Григс — отвърна му тя.
— Получи се имейл с особена важност за теб от някой от главните изследователи.
— Ей сега ще го видя. — Като каза това тя запечата клетката с мишките и се обърна към Кеничи. — Само ще проверя съобщението си. А ти можеш да извадиш от хладилната камера мъртвите, за по-обстоен преглед.
Той кимна и заплува към хладилника.
От компютъра в лабораторията тя отвори имейла с особена важност за нея.
„До: Д-р Ема Уотсън
От: Хелън Кьоних, главен изследовател
Относно: Експерименти №23 (клетъчна култура Archaeon)