Съобщение: Незабавно прекратете този експеримент. Последните образци, донесени на Земята от совалката «Атлантис» показват признаци на бързо разпространяваща се зараза. Всички култури от вида Archaeon, заедно със съдовете, в които се съхраняват, да се изгорят в специалния миникрематориум на борда, а прахът им да бъде разпръснат в космическото пространство.“
Ема отново и отново препрочете съобщението от екрана на компютъра. Никога преди това не бе получавала подобно необичайно искане от учените. Гъбичната зараза не беше чак толкова сериозен и опасен проблем. А и да изгори културите й се струваше доста прекалена и неадекватна мярка. Тя бе толкова погълната от смисъла на съобщението, че изобщо не обърна внимание на Кеничи, който в този момент извади мъртвата мишка от хладилната камера. Едва когато го чу да се задъхва, се обърна да го види.
Отначало всичко, което видя, бе недоумението в удивеното му лице, което бе цялото изпръскано с мръсотията на разлагащи се вътрешности. После погледът й слезе към найлоновата кесия, която току-що се бе пръснала от вътрешното налягане. В ужаса си Кеничи я бе изтървал и тя сега се носеше свободно във въздушното пространство помежду им.
— Какво е това? — попита тя.
Той й отвърна, все още невярващ на собствените си думи:
— Мишката.
Но в кесията нямаше мъртва мишка. Отвътре изтичаше безформена маса от разложена плът, гниеща лепкава съвкупност от слузеста плът и козина, която дори в този момент се процеждаше и образуваше изключително неприятно вонящи сфери, които се понасяха из въздуха.
„Биологична опасност!“
Тя се стрелна към далечния край на модула, където се намираше контролният панел за аварии и обезопасяване и с все сила натисна бутона, който изключваше обмена на въздух между модулите. Кеничи вече беше отворил шкафа с аварийното оборудване, откъдето измъкна две маски с филтър за въздуха. Хвърли едната към Ема и тя незабавно я лепна пред носа и устата си. Не бяха разменили и една дума, но и двамата знаеха прекрасно какво точно трябваше да се направи.
Побързаха да затворят и двете херметични врати в двата края на модула, като по този начин на практика постигнаха ефективна изолация на лабораторията от останалите помещения в станцията. След това Ема извади специален найлонов плик за съхранение на биологични продукти и внимателно се насочи към плуващата във въздуха сфера от втечнена плът и найлоновата торбичка, която я бе съдържала допреди секунди. Повърхностното напрежение държеше разпиляната течност в една неголяма сфера; ако бе достатъчно внимателна да не раздвижи прекалено въздушните молекули, Ема може би щеше да успее да я хване в кесията, без да разпилее сферата на множество по-малки нейни събратя. Така че тя нежно спусна отвора на кесията върху свободно плуващата плът и побърза да запечата автоматично залепващия се отвор. Едва тогава Кеничи въздъхна с облекчение. Опасността беше изолирана.
— В хладилника ли се беше пръснала? — попита го тя.
— Не. Тъкмо я изваждах. — Той избърса лицето си с памук, напоен в спирт, след което го постави в друга кесийка за изхвърляне. — Кесията, тя беше… нали се сещаш, беше се раздула. Доста. Като балон.
Съдържанието й явно се бе намирало под налягане, тъй като процесът на разложение на плътта предполагаше интензивно отделяне на газове. През прозрачната найлонова кесия тя се вгледа за датата на смъртта, написана на етикета на другата торбичка. „Това е невъзможно“, помисли си тя. Само за пет дена трупът се беше разложил до такава степен, че се бе превърнал в черно пюре от гниеща плът. Тъй като материята беше студена на пипане, явно хладилникът си функционираше нормално. Но въпреки ниските температури на съхранение, нещо бе ускорило разложението на плътта. „Стрептококи, които се хранят с плът?“, запита се наум тя. Или друг вид бактерии със същите разрушителни качества?
Тя погледна към Кеничи и през ума й мина: „Пръснал се е в окото“.
— Трябва да говорим с изследователя, изпратил мишките тук — рече тя.
Беше едва пет часа сутринта тихоокеанско време, но гласът на д-р Майкъл Лумис, ръководителя на изследователския екип, изследващ „Зачеване и бременност на мишките по време на космически полет“ звучеше бодро и очевидно бе твърде загрижен. В момента, от Изследователския център „Еймис“ в Калифорния той разговаряше с Ема. Макар да не го виждаше, тя можеше да си представи човека, комуто принадлежеше този писклив глас: сигурно беше висок и енергичен. Мъж, за когото пет сутринта беше напълно обичайно време за начало на работния ден.