— Катлър, тук Григс. Ако евакуираме екипажа, ще изгубим всички експерименти. Това означава, че месеци наред човешки труд ще отиде на вятъра. Евакуацията със совалка ми звучи доста по-разумно решение на проблема. Щом Кеничи трябва да се прибере на Земята, тогава вие, момчета, ще си го приберете. А ние ще продължим да си вършим работата.
— А ще може ли болният да издържи толкова дълго? — зададе въпроса Тод.
— Кога най-рано ще можете да изпратите птичката при нас? — попита Григс.
— Ами ще трябва да помислим логично. Свободни дни за старта са…
— Искам само да знам след колко време.
Катлър замълча.
— Директорът на полетите Елис е до мен. Ето, ти си, Шефе.
Онова, което бе започнало като личен и поверителен разговор между двама лекари, вече бе достигнало до ушите на директора на полета. Във високоговорителите припука гласът на Ууди Елис:
— Тридесет и шест часа. По-рано от това не можем да подготвим старт.
Много неща можеха да се променят за тридесет и шест часа, мислеше си Ема. Язвата можеше да направи перфорация или кръвоизлив. Възпалението на панкреаса можеше да доведе до шоков или циркулаторен колапс.
Другата възможност беше Кеничи да се възстанови напълно, и да се окаже, че е бил жертва на една малка и незначителна вътрешна инфекция.
— Доктор Уотсън е лекуващият лекар на пациента, нали? — обади се Елис. — Значи можем да разчитаме на нейната преценка. И така, какъв е клиничният статус?
Ема се поколеба.
— Поне за момента смятам, че не се налага хирургическа намеса. Но нещата могат твърде бързо да се влошат.
— Значи не сте съвсем сигурна?
— Не, не съм.
— Помнете, че от момента, в който вие си кажете думата, ще ни трябват двадесет и четири часа за зареждане с гориво.
Цяло денонощие между зова за помощ и действителния старт, плюс допълнителното време за скачване. Ако Кеничи внезапно тръгнеше на зле, дали щеше да успее тя да го поддържа толкова време? Ситуацията започваше да се превръща в игра на нерви. В крайна сметка тя беше лекар, а не някаква ясновидка. Нито имаше рентгенов апарат на разположение, нито подготвена операционна стая. Физическият преглед и кръвните тестове бяха наистина извън нормите, но не казваха нищо определено. Ако решението й беше да отложат спасителната операция, Кеничи можеше да умре. Ако пък се обадеше за помощ прекалено рано, това би означавало да бъдат прахосани милиони долари за един ненужен старт.
Грешно решение в полза и на двете алтернативи би й струвало кариерата като астронавт в НАСА.
Значи това беше опасността, за която Джак я беше предупреждавал. „Оплета ли конците, целият свят ще научи. Само чакат да видят дали ще се издъня нещо.“
Тя погледна надолу, към разпечатката от кръвните тестове на Кеничи. Наистина, нищо от цифрите пред очите й не би оправдало натискането на бутона за тревога. Поне засега.
Тя каза:
— Шефе, смятам да продължа лечението му като го поддържам на системи и взема проби от стомаха му със сондата. В настоящия момент вътрешните му органи са непокътнати. Просто искам да зная със сигурност какво точно става в стомаха му.
— Значи по твое мнение, не съществуват нужните предпоставки за извънредно изстрелване на спасителна совалка.
Тя шумно изпусна въздуха от гърдите си.
— Не. Още не.
— Е, ние все пак ще подготвим „Дискавъри“ за незабавен старт, в случай на спешна необходимост.
— Наистина бих ви била благодарна за това. По-късно ще се свържа с вас, за да ви съобщя последните новини от състоянието на пациента. — Тя въздъхна отново и погледна към Григс. — Надявам се, че ще успея да се обадя навреме.
— Просто си свърши работата, излекувай го.
Тя отново отиде да види как е Кеничи. Тъй като състоянието му изискваше денонощни грижи, тя го бе преместила от спалния модул в американската лаборатория, така че да не безпокои останалите членове на екипажа. Той лежеше в спалния си чувал, закопчан догоре. Към едната от вените му бе включена система, която вливаше в тялото му физиологичен разтвор. Беше буден и явно не се чувстваше добре.
Лутър и Дайана, които бяха оставени да наблюдават пациента, щом видяха Ема, си отдъхнаха облекчено.