„Нещо се беше объркало“, помисли си Джак.
По високоговорителите продължаваше обменът на информация между совалката и командния център.
— „Дискавъри“ — обади се Карпентър, — датчиците на контролната система на средния двигател отчитат неуспешно затваряне на клапана. Моля потвърдете.
— Прието и потвърждавам. Клапанът на горивото не е затворен.
— Опитайте да ги затворите ръчно.
Последва зловеща тишина. После Китридж каза:
— Хюстън, вече всичко е наред. Току-що затворихме клапана.
Чак след тези думи Джак си позволи една шумна въздишка на облекчение, което изненада и самия него, тъй като досега не бе забелязал, че бе спрял да диша. Дотук това беше единствената издънка. А всичко останало, помисли си той, вървеше като по вода. Въпреки това все още изпотените му длани показваха, че действието на тази неочаквана вълна адреналин не бе отшумяло напълно. Току-що им бе напомнено, че твърде много неща можеха да се объркат. Едно наистина неприятно усещане, от което не беше лесно да се освободи човек.
Той продължи да гледа с внимание надолу, към Залата за управление на полетите, и се запита дали Ранди Карпентър, най-добрият сред най-добрите, също изпитваше подобни зловещи предчувствия.
4 август
Като че ли вътрешният му биологичен часовник се бе пренастроил. Джак лежеше в леглото си с широко отворени очи. От нощното шкафче тлееха луминесцентните цифри на часовника. И аз, като „Дискавъри“, се опитвам да настигна Международната космическа станция, мина му през ума. Да настигна Ема. Значи неговото тяло вече бе започнало да влиза в синхрон с нейното. Само след час и тя щеше да се събуди и да започне работния ден.
Не се опита да заспи отново — направо стана и се облече.
В един и половина сутринта в Сградата за контрол на мисиите се чуваше само тихият шум от работата на дежурния екип. Първо надникна в командната зала — там, където зад всеки пулт стоеше дежурният специалист. До този момент полетът на „Дискавъри“ протичаше гладко.
Продължи надолу по коридора, към Залата за контрол на полета на Международната космическа станция. Тя бе доста по-малка от другата зала, но и тя разполагаше с няколко реда командни пултове и свои специалисти. Джак се запъти право към дежурния лекар и седна на стола, до бившия си колега Рой Блуумфелд.
— Здравей Джак. Ама ти наистина да си се върнал при нас!
— Е, че мога ли да остана настрани?
— Ами не знам, но едва ли е заради парите. Явно ще е другото — тръпката от работата, а? — И той се облегна назад, прозявайки се. — Тази нощ обаче не е от най-вълнуващите.
— Пациентът се е стабилизирал?
— Поне беше през последните дванадесет часа. — Блуумфелд кимна към биотелеметричните данни, които отразяваха състоянието на болния астронавт. Електрокардиограмата и кръвното налягане пробягваха по екрана. — Ритъмът му е стабилен като скала.
— Никакви нови усложнения?
— Последният доклад за състоянието му е от преди четири часа. Главоболието му става все по-лошо и все така го тресе. Антибиотиците изглежда изобщо не вършат работа. Всички тука си чешем главите с тая негова дяволска болест.
— Ема няма ли някаква идея по въпроса?
— Тя вече е доста преуморена, за да мисли правилно. Казах й да поспи малко, така и така ние си наблюдаваме мониторите оттука. — Блуумфелд отново се прозя. — Слушай, аз ще ида да пусна една вода. Нали ще наглеждаш пулта за две-три минути?
— Нямаш проблеми.
Блуумфелд излезе от залата, а Джак си сложи слушалките. Почувства се като риба във вода, щом седна на познатото място зад командния пулт. Отново чуваше приглушения разговор на колегите си от другите пултове, отново можеше да наблюдава местоположението на космическата станция, чиято траектория на полета следваше своята колосална синусоида върху разгънатата карта на земното кълбо на предния екран. Да, вярно, че не беше в совалката, но пък бе възможно най-близо до мечтата си. „Може никога да не полетя до звездите, но поне мога да бъда тук и да наблюдавам как другите го правят.“ Тази мисъл го сепна — значи той вече бе приел и преглътнал горчивия хап на своята съдба. Бе се примирил, че ще стои на ръба на старата си мечта, като се задоволяваше със съзерцанието на гледката отдалеч.
Изведнъж погледът му попадна върху кардиограмата на Кеничи Хирай и той се наведе по-близо до контролния екран. Назъбената линия, оставяна от ритъма на сърцето му, бе потреперила в областта на горните и долните пикове в продължение на няколко учестени и трескави удара. След това изведнъж се превърна в идеално гладка линия, в горната част на екрана.