Джак се успокои. Това не беше повод за тревога — най-вероятно бе електрическа аномалия — някой от електродите се бе откачил. Ето например следата, отчитаща кръвното налягане, продължаваше своя нормален ход. Може би пациентът бе мръднал или се бе обърнал настрани и случайно бе откачил някой от електродите. А възможно бе и Ема да е изключила единия от мониторите, за да може болният да облекчи отделителната си система необезпокояван от нищо. В този момент обаче и следата от кръвното налягане внезапно секна — още един признак, че Кеничи е изключен от мониторите. Джак се взря настойчиво в екрана, в очакване на някакво раздвижване.
Но тъй като нищо не се промени дори след секунда-две, той се намеси в общия комуникационен канал.
— Капком, говори лекарят. Електрокардиограмата на пациента изчезна, вероятно се е откачил някой от електродите.
— Откачен електрод ли?
— Да, сякаш някой го откачи от монитора. При мен няма отчитане на сърдечна дейност. Бихте ли проверили какво става — нека и Ема потвърди.
— Прието. Ей сега ще я вдигнем.
Слаб вой изтръгна Ема от безпаметния й сън и тя се събуди от студената целувка на някаква мокрота по лицето си. Не бе имала намерение да заспива. Макар че в контролната зала на Земята непрестанно наблюдаваха кардиограмата по биотелеметричния способ и щяха да я уведомят, в случай на промяна в състоянието на пациента, тя за себе си бе решила да не заспива. През последните два дни обаче тя бе успяла да дремне само два-три пъти, през които другите често я будеха с въпроси относно състоянието на болния. Но умората и липсата на натоварване на тялото при условията на безтегловност в крайна сметка бяха надвили твърдото й решение да не затваря очи. Последното нещо, което си спомняше, бе хипнотично пробягващата назъбена линия от сърдечната дейност на Кеничи, която накрая се бе превърнала размиваща се пред погледа й мъглявина в светлозелен цвят. И после всичко потъна в мрак.
Усетила студенината на някаква течност, залепила се за бузата й, тя отвори очи и видя как право към нея се носеше една прозрачна сфера, в центъра на която се извиваше вихрушка от многоцветни отражения. Трябваха й няколко секунди, докато все още замаяна от съня тя изведнъж осъзна какво беше това. После още няколко, за да забележи и останалите плуващи във въздуха сфери, които танцуваха край нея и из цялото помещение като красиви коледни топки за украса.
В ушите й пропука нещо, след това един глас забоботи в слушалките й.
— Ъ-ъ, Уотсън, говори Капкома. Не искахме да ви будим, но трябва да потвърдите състоянието на пациента и по-специално дали всички електроди от кардиографа са си на мястото.
С все още дрезгав от съня глас Ема отвърна:
— Будна съм, Хюстън, или поне така мисля.
— Биотелеметрията при нас отчита аномалия в кардиограмата на болния. Дежурният лекар смята, че може би някой от електродите се е откачил.
Докато бе спала се бе обърнала с гръб към пациента. Сега тя се извъртя обратно и погледна в посоката, където трябваше да бъде Кеничи.
Леглото му беше празно. Шлауфката с иглата от системата се рееше свободна, а от върха на интравенозния катетър се процеждаха малки блестящи сферички физиологичен разтвор. Електродите и кабелите на кардиографа се бяха сплели на топка и също се носеха свободни във въздуха.
С едно движение тя спря системата и бързо се огледа наоколо.
— Капком, Кеничи го няма. Напуснал е модула! Тръгвам да го потърся, край.
Тя отмести вратата и се стрелна към второ шлюзово уширение, което водеше към лабораториите на японската и европейската агенция. Достатъчен й бе един бърз поглед през отворените врати, за да се увери, че Кеничи не беше там.
— Открихте ли го?
— Не. Продължавам да търся.
Може да се е объркал, да не е разбрал къде се намира и да е тръгнал напосоки? Тя се върна обратно през американската лаборатория и мина през вратата в другия отсек. Една от сферичките се блъсна в лицето й. Тя избърса с ръка ситната капчица и погледна към пръста си, който този път бе изцапан с кръв.
— Капком, минал е през шлюзово уширение 1. Кърви от мястото, където е била системата.
— Предлагам да спрете обмена на въздуха между модулите.