После истината излезе наяве. Сателитът действително е бил изстрелян с дефект. От Лутър Еймис официално бе свалена вината за случилото се. Само седмица по-късно Гордън Оуби му предложи полет — четиримесечна мисия на борда на Международната космическа станция.
Дори сега той често усещаше, че петното върху репутацията му все още не бе напълно изтрито. И прекрасно разбираше какво точно изпитваше Ема в този момент.
Той доближи още повече лицето си до нейното и я принуди да го погледне в очите.
— Слушай, ти не си съвършена, ясно ли ти е? Всички сме хора и грешим. — За момент той замълча, после сухо добави: — С единственото изключение може би на Дайана Естес.
Против волята си тя се засмя.
— Така че — край на наказанието. Време е да се поразмърдаш вече, Уотсън.
Дишането й се успокои, макар че сърцето й продължаваше да бие тежко. Все още бе ядосана на себе си. Но Лутър беше прав — тя имаше още доста работа пред себе си. Бе време да поправи бъркотията от грешките си. Не бе изпратен официален доклад в Хюстън. Трябваше да се посочат медицинските съображения, да се отбележи развитието на болестта. Диагнозата. Причината за смъртта.
„Докторска грешка.“
— „Дискавъри“ се скачва с нас след два часа — припомни й Лутър. — Запрятай ръкави.
Секунда по-късно тя кимна и откопча ограничителните колани край бедрата си. Наистина беше време да се захваща за работа — катафалката пристигаше.
7 август
Привързаният с въже труп на Кеничи, закопчан плътно в черния чувал, бавно се въртеше около оста си в мрака. Обграден от хаоса от излишни уреди и оборудване и резервни литиеви батерии, мъртвецът приличаше на още една ненужна част от станцията, захвърлена в отдавна изоставената капсула „Союз“. „Союз“ не функционираше вече повече от година и екипажът на Международната космическа станция го използваше за склад за ненужни предмети. Наистина, беше ужасно неуважение да държат тялото на Кеничи тук, но всички бяха доста разстроени от неговата смърт. И ако трябваше да се разминават непрестанно с неговите тленни останки, носещи се из модулите, в които те живееха и работеха, би било непоносимо за тях.
Ема се обърна към командира Китридж и медицинското лице на „Дискавъри“ — О’Лиъри.
— Запечатах тялото му веднага след настъпването на смъртта — рече тя. — Оттогава не сме го пипали. — Тя млъкна и отново обърна поглед към трупа. Черната материя на чувала бе издута на места, очертавайки формата на човешкото тяло.
— Всички системи са по местата си, нали? — попита О’Лиъри.
— Да. Два интравенозни катетъра, белодробната и стомашната сонда. — Тя не бе пипала нито една от тях. Знаеше, че това бе необходимо изискване от екипа, който щеше да извършва аутопсията. — Запазила съм и всички кръвни култури и всички проби взети от него за изследване. Всичко.
Китридж мрачно кимна с глава.
— Хайде, да приключваме с това.
Ема откачи въжето и посегна към трупа. Той й се стори твърд, и набъбнал, като че ли мъртвите тъкани вече бяха подложени на анаеробно гниене. Не искаше да си представи какво представляваше Кеничи под черното покривало.
Всички бяха потънали в мълчание, лицата им бяха мрачни като всеки погребален кортеж. Опечалените се носеха като венци за последно сбогом, докато плуваха след трупа по дългите тунели, свързващи модулите на станцията. Китридж и О’Лиъри бяха начело и насочваха трупа през шлюзовите врати. След тях бяха Джил Хюит и Анди Мърсър, които също мълчаха. Когато совалката се бе скачила със станцията преди едно и половина денонощие, Китридж и неговият екипаж донесоха на колегите си усмивки и прегръдки, пресни ябълки и лимони, както разбира се, и дългоочаквания брой на неделния „Ню Йорк Таймс“. Те бяха старият екипаж на Ема, хората, с които се бе подготвяла в продължение на цяла година и сега за нея тази среща имаше сладко-горчивия вкус на семейно събиране. След като вече бе приключила тяхната среща, те бяха пристъпили към последната си задача — да пренесат тленните останки на техния колега през лабиринта от коридори до скачващия модул.