Китридж и О’Лиъри насочиха трупа през шлюзовата врата, откъдето трябваше да мине към средната палуба на „Дискавъри“. Там където екипажът на совалката се хранеше и спеше, щеше да бъде и мъртвото тяло на Кеничи, докато се приземят. О’Лиъри завъртя черния чувал към една от хоризонталните спални платформи. Преди старта им тази платформа бе оборудвана и предназначена да служи като болнично легло за пациента. Сега тя щеше да бъде временен ковчег за пътуващия към Земята труп.
— Нещо не влиза — обади се О’Лиъри. — Май тялото е в доста напреднал стадий на разложение. Да не е било изложено на топлина? — Въпросът беше отправен към Ема.
— Не. Температурата в „Союз“ се поддържа постоянна.
— Ето къде е проблемът — рече Джил. — Чувалът се е закачил в единия ъгъл. — Тя се пресегна и го откачи. — Опитайте сега.
Този път трупът си влезе на мястото. О’Лиъри затвори преградата, така че никой повече да не може да види обитателя на това спално отделение.
След това дойде ред на ритуалната раздяла между екипажите. Китридж придърпа Ема и я прегърна, при което прошепна:
— При следващата мисия, Уотсън, ти ще си първата в моя екипаж.
Когато се разделиха, от очите й се стичаха сълзи.
Накрая командирите на двата екипажа, Китридж и Григс, по традиция си стиснаха ръце. Малко преди да затворят шлюзовата врата на скачващия модул Ема успя за последно да зърне хората на совалката — нейният екипаж — които й махнаха за сбогом и вратата се затвори. Макар че „Дискавъри“ щеше да остане скачена за Международната космическа станция в продължение на още двадесет и четири часа, докато екипажът си починеше и се подготвеше за процеса на разкачване, затварянето на херметичния шлюз на практика слагаше край на всякакъв човешки контакт помежду им. Те отново се бяха превърнали в два отделни обекта, временно свързани, като две огромни водни кончета, които летяха с невероятна скорост през космическото пространство, опиянени от любовния си танц.
Първи пилот Джил Хюит не можеше да заспи. Безсънието беше нещо съвсем ново за нея. Дори в нощта преди старта тя спа спокойно, с твърдата вяра, че късметът й, който цял живот не я беше предавал нито веднъж, щеше и на следващия ден да й помогне да се справи с всички трудности. Винаги се бе гордяла и хвалила с факта, че никога не й се бе налагало да използва хапче за сън. Хапчетата са за истеричните невротички, които ежесекундно се тормозеха над хилядите ужасни опасности, които ги дебнеха отвсякъде. За невротиците и маниаците. Когато беше пилот във военноморските сили, Джил бе взела доста повече от полагащия й се дял от смъртоносни опасности. Бе изпълнявала въздушни мисии над Ирак, бе приземявала улучен реактивен самолет върху палубата на самолетоносач в океана, бе катапултирала в бурен океан и какво ли още не. Оттогава тя смяташе, че бе надхитрила дявола толкова много пъти, че на него сигурно му бе омръзнало да се занимава с нея и се бе прибрал обратно в ада победен. Така че тя обикновено имаше много здрав сън.
Тази нощ обаче сънят нещо не идваше. Причината беше, разбира се, в трупа.
Никой не искаше да бъде близо до него. Въпреки че преградата бе спусната и тялото се намираше на отделна платформа, скрито от погледите на екипажа, всички усещаха присъствието му. Смъртта бе заела своето място в жизненото им пространство, бе хвърлила сянка върху вечерята им, бе вгорчила обичайните им шеги. Бе се превърнала в нежелания пети член на техния екипаж.
Сякаш да избягат от нея, Китридж, О’Лиъри и Мърсър се бяха преместили на командната кабина и бяха зарязали спалните си отделения. Единствена Джил бе останала в спалното помещение, сякаш за да докаже на мъжете, че тя бе по-малко гнуслива от тях, че тя, жената, не бе позволила да я притесни някакъв мъртвец.
Но сега, в приглушеното осветление на палубата, тя изведнъж откри, че сънят нещо й убягваше. Все си мислеше за онова, което лежеше отвъд преградата, в спалната платформа. Мислеше си за Кеничи Хирай, когато беше още жив.
Спомни си го съвсем ясно — блед, с тих глас и твърда като медни жици черна коса. Веднъж, по време на наземните тренировки по движение и ориентация в безтегловност, тя неволно се бе допряла до косата му и с изненада откри, че тя бе твърда като свинска четина. Запита се какво ли представляваше той сега. Усети как в нея внезапно се надигна едно болезнено любопитство, което я глождеше и тя се питаше какво ли бе станало с лицето му, какви ли отпечатъци бе оставила по него смъртта. Същото това любопитство я бе подтиквало като дете да мушка с клончета труповете на мъртвите животни, които понякога откриваше по време на разходките си в гората.