„Дяволски червено око?“ Ема се обърна към Григс.
— Какво се е случило с окото на Джил? — попита тя. — Никой нищо не ми е казвал досега.
Григс предаде въпроса й на командира на „Дискавъри“.
— О, обикновен кръвоизлив в склерата — отвърна Китридж. — Нищо сериозно, според О’Лиъри.
— Дай да говоря с Китридж — рече Ема.
— Ето.
— Боб, аз съм Ема — започна тя. — Как е получила Джил кръвоизлива си в окото?
— Вчера сутринта се е събудила с кашлица. Смятаме, че това е причината.
— А случайно да се оплаква от болки в стомаха? Или в главата?
— Ами да, оплака се от главоболие преди малко. А иначе всички имаме болки в мускулите. Но вероятно е от чистенето — направо се претрепахме от работа.
— Някой да се оплаква от гадене? Да е повръщал?
— Мърсър се оплака от стомах. Защо?
— Кеничи също имаше кръвоизлив в окото.
— Но това не може да е нещо сериозно — възрази Китридж. — Поне така каза О’Лиъри.
— Не, но точно тази съвкупност от симптоми ме безпокои — рече Ема. — Болестта на Кеничи започна с повръщане и кръвоизлив в склерата. Болки в стомаха. И главоболие.
— Да не искаш да кажеш, че сме се заразили по някакъв начин? Тогава ти защо не си прихванала? Нали ти си се грижила за него?
Добър въпрос. Да можеше и да му отговори.
— Чакай, чакай, за каква болест става дума? — попита Китридж.
— Не зная. Онова, което зная, е, че едно денонощие след първите си симптоми Кеничи бе вече на легло. Момчета, мисля, че трябва незабавно да се отделите от нас и да се прибирате вкъщи. Преди някой от вас да се е разболял.
— Няма как. Над „Едуардс“ все още има плътни облаци.
— Тогава Уайт Сандс.
— Едва ли е най-подходящата възможност точно сега. Имат проблеми с единия от уредите за въздушно насочване. Хей, добре сме си тука. Просто ще изчакаме да се проясни времето. Най-много още двадесет и четири часа.
Ема погледна Григс.
— Искам да говоря с Хюстън.
— Едва ли ще тръгнат към Уайт Сандс само заради червеното око на Хюит.
— Ами ако е нещо повече от обикновен кръвоизлив?
— Но как са прихванали болестта на Кеничи? Нали не са имали допир с него?
„Трупът, мина й през ума. Нали трупът беше в совалката.“
— Боб — каза тя, — пак съм аз, Ема. Искам да проверите чувала с трупа.
— Какво?
— Проверете дали по чувала, където е Кеничи, няма някоя дупка.
— Нали и ти видя, че е добре запечатан?
— А сигурни ли сте, че все още е?
— Окей — въздъхна той. — Признавам, че наистина не сме проверявали трупа от момента, в който го внесохме на борда. Сигурно защото всички сме малко притеснени от присъствието му. Затворихме отделението, където го поставихме, за да не ни се налага да го виждаме отново.
— Как ти се струва чувала сега?
— Опитвам се да вдигна преградата още. Изглежда нещо е заяла, но… — последва мълчание. После някой промърмори: — Господи!
— Боб?
— Разливът идва от чувала!
— Какво представлява? Кръв? Серум?
Какво изтичаше от чувала?
До нея долетяха приглушените гласове на останалите астронавти от „Дискавъри“. Няколко вика на отвращение и звук от повръщане.
— Запечатайте го! Запечатайте чувала! — викна тя.
Никой не й отговори.
Джил Хюит се обади:
— Тялото му се е превърнало в някаква каша. Сякаш се… разтваря. Трябва да разберем какво се е случило с него.
— Не! — изкрещя Ема. — „Дискавъри“, не отваряйте чувала!
За нейно облекчение Китридж най-после проговори:
— Разбрано, Уотсън. О’Лиъри, запечатай пробива. Трябва да спрем разлива на това… на тази гадост.
— Не е ли по-добре да се отървем от тялото — обади се Джил.
— Не — отвърна Китридж. — Нали им трябва за аутопсия.
— Какво точно представлява течността? — попита Ема. — Боб, отговори ми!
Отново мълчание. После той каза:
— Не зная. Но каквото и да е това, се надявам да не е заразно, понеже всички бяхме изложени на въздействието му.
Тринадесет килограма мързел и козина. Това беше Хъмфри, проснат като тлъст бей върху гърдите на Джак. „Тази котка се опитва да ме убие“, мислеше си Джак, втренчил поглед в зловещо зелените очи на животното. Бе задрямал на кушетката и следващото нещо, което помнеше, бе как цял тон котешка мас се бе стоварила върху ребрата на гръдния му кош, затруднявайки дишането му.