Мъркайки блажено, Хъмфри заби ноктите на едната си предна лапа в гърдите на Джак.
Той извика, хвърли животното от себе си и Хъмфри се приземи на четирите си крака, като тежко тупна на пода.
— Иди да ловиш мишки — измърмори Джак и се обърна на другата страна в опит да заспи отново, който обаче се оказа безполезен.
Хъмфри замяука високо, тъй като бе огладнял. Отново. С огромна прозявка Джак се свлече от кушетката и се затътри до кухнята. Щом отвори шкафа, където държеше котешката храна, Хъмфри зави още по-силно. Джак напълни котешката купичка с малките хрускавелчета и загледа отвратен как техният бог на отмъщението ги лапаше цели. Бе едва три следобед, а Джак все още не бе успял да поспи като хората. Бе будувал цяла нощ зад командния пулт на дежурния лекар за космическата станция, след което се бе прибрал вкъщи и се бе проснал на кушетката да прегледа ръководствата за някои от животоподдържащите системи на борда на станцията. Беше отново в играта и се чувстваше много добре. Приятно му беше дори безкрайно сухото ръководство на директора на мисиите. Но в крайна сметка умората бе надделяла и той бе задрямал към обяд, заринат в цяла купчина летателни ръководства.
Купичката на Хъмфри бе вече преполовена. Да не повярва човек!
Джак тъкмо се обръщаше да излезе от кухнята, когато телефонът иззвъня. Беше Тод Катлър.
— Събираме медицински персонал да посрещне „Дискавъри“ в Уайт Сандс — рече той. — Самолетът за там излита от Елингтън след тридесет минути.
— Но защо Уайт Сандс? Нали „Дискавъри“ щеше да чака да се разчисти небето над „Едуардс“.
— На борда на совалката е възникнала сложна ситуация с опасност за здравето на екипажа. Не можем да чакаме времето. След час те ще излязат от орбита. Готвим се за борба с инфекция.
— Каква е инфекцията?
— Все още не е идентифицирана. Просто взимаме предпазни мерки. Идваш ли?
— Естествено, че идвам — отвърна Джак, без дори за миг да се поколебае.
— В такъв случай се размърдай по-живо, иначе ще изпуснеш самолета.
— Чакай, кой е пациентът? Кой е болен?
— Всички — отвърна Катлър. — Целият екипаж.
13.
„Предпазни мерки за борба с инфекция. Аварийно излизане от орбита. За какво става дума, по дяволите!“
Вятърът духаше яростно и вдигаше във въздуха облаци от прах срещу Джак, който с мъка напредваше по асфалтовата настилка към очакващия го реактивен самолет. Присвил очи, за да не влиза прах в очите му, той изкачи стъпалата на подвижната рампа, приведе се на две и влезе в самолета. Той беше „Гълфстрийм“ четвърто поколение, предназначен за петнадесет пътника, един от флотата здрави и надеждни работни коне, които НАСА използваше за превоз на персонал между многобройните си и твърде разпръснати из цялата страна оперативни центрове. На борда вече имаше около дузина човека, включително сестрите и лекарите от Клиниката по въздушна медицина. Няколко от тях поздравиха Джак с кимване.
— Трябва да тръгваме, сър — обърна се към него помощник-пилотът. — Така че ако обичате, закопчайте коланите си.
Джак седна на едно от местата до прозореца, в предната част на самолета.
Рой Блуумфелд беше последният, който се качи на борда. Светлочервената му коса стърчеше във всички посоки, разрошена от вятъра. Щом и той зае мястото си, помощник-пилотът затвори вратата.
— Тод няма ли да идва? — попита Джак.
— Той ще стои зад командния пулт в залата по време на приземяването. Както изглежда ние ще сме групата за спешна помощ.
Самолетът потегли бавно към пистата. Нямаха никакво време за губене. До Уайт Сандс имаха около цял час и половина полет.
— Знаеш ли какво става? — попита Джак. — Защото на мен ми дойде като гръм от ясно небе.
— И мен набързо ми стовариха информацията. Нали помниш онзи разлив на „Дискавъри“ от вчера сутринта? Дето не можеха да разберат откъде идва? Оказало се, че течността изтича от чувала на Кеничи Хирай.
— Но нали чувалът е херметически запечатан? Как може да изтича оттам?
— Малка дупчица от разкъсване. Според екипажа съдържанието му се намира под налягане. Явно става дума за някакъв вид скоростно разлагане на трупа.