Или поне на такъв, който можеха да предвидят. Онова, от което Карпентър най-много се страхуваше, бе гафът, за който никой не беше се сетил, че може да се случи. В този момент той отново си зададе въпроса, който си задаваше преди началото на всяка фаза от дадена мисия. „Какво ли сме пропуснали да очакваме?“
— Скачващата система на совалката успешно освободена — чу той гласа на Китридж. — Болтовете разкачени. Вече сме два различни обекта.
Дежурният на пулта вляво от Карпентър изстреля юмрука си нагоре във въздуха в знак на триумф.
Мислите на Карпентър летяха напред, към приземяването. Времето в Уайт Сандс се бе задържало постоянно, насрещният вятър бе със скорост близо осем метра в секунда. Навигационният маяк щеше да бъде пуснат до пристигането на совалката. Спешният екип в момента сигурно заемаше позициите си на пистата. Наистина, не се виждаха издънки на хоризонта, но той бе сигурен, че все някоя щеше да се появи иззад някой ъгъл.
Това бяха мислите му, но по лицето му не се забелязваше дори трепването на едно-единствено мускулче. Нито един от дежурните специалисти зад всеки пулт не можеше дори да заподозре, че в онзи момент той изпитваше истински ужас, който горчеше в устата му и пареше гърлото му.
На борда на Международната космическа станция Ема и нейните колеги също гледаха със затаен дъх и чакаха. Всички научни експерименти бяха временно прекратени. Всички се бяха събрали край прозрачния купол на първо шлюзово уширение и наблюдаваха как огромната совалка се отделяше от станцията. Григс също наблюдаваше операцията върху екрана на един лаптоп, върху който бе отворен абсолютно същият програмен прозорец, който в момента бе наблюдаван и от специалистите в командната зала в Хюстън.
През стъклото на купола Ема видя как масивното туловище на совалката се отдели бавно от тях и въздъхна облекчена. Совалката вече беше свободна и можеше да поеме пътя към Земята.
Лекарят на совалката О’Лиъри плуваше в шеметния лабиринт на наркозата. Той си бе инжектирал петдесет милиграма „Демерол“ в ръката, което му бе съвсем достатъчно да не усеща болката, да успее да закопчее Мърсър с предпазните колани и да се подготви за навлизане в земната атмосфера. Но дори тази незначителна доза упойващо вещество му бе повлияла и доста бе замъглила мисловните му процеси.
Готов за предстоящото изпитание, той вече седеше на мястото си и чакаше. От време на време помещението се размиваше пред очите му, но после предметите отново приемаха ясните си очертания. Все едно гледаше под вода. Светлината предизвикваше остра болка в очите му и той се видя принуден да ги затвори. Само преди няколко секунди му се бе сторило, че вижда Джил да преминава край него с лаптопа, но сега нея я нямаше, макар да чуваше напрегнатия й глас в слушалките си, както и този на Китридж и на Капкома. Бяха извършили успешно разкачването.
Макар съзнанието му да бе замъглено, той се чувстваше отмалял и неспособен да помогне с нещо. Хвана го срам, че стои овързан с коланите като някой инвалид, докато неговите колеги горе в командната кабина напрягаха сетни сили да приберат всички им вкъщи. Гордостта бе силата, която го накара да отхвърли приятната прегръдка на съня и да отвори очи право срещу силните светлини на средната палуба. Пипнешком намери катарамата и откопча коланите, след което се изниза от мястото си. Изведнъж цялата палуба като че ли се завъртя около него и се наложи отново да зажуми, за да потисне новия пристъп на гадене. „Не се предавай, казваше си той. Постави разума над материята. Аз винаги съм бил човекът с железния стомах.“ Но не успя да набере сили отново да се изправи срещу въртящата се във всички посоки стая.
Докато не чу онзи звук. Бе някакво стържене, толкова близо до него, че той реши, че това вероятно беше Мърсър, който се бе размърдал в съня си. О’Лиъри се обърна по посока на звука — и откри, че той не идваше от Мърсър. Всъщност пред него бе черният чувал на Кеничи Хирай.
Той се издуваше. Разширяваше се.
„Не е вярно, мина му през ума. Сигурно виждам халюцинации.“
Премигна и се опита да фокусира обекта отново. Да, чувалът беше все така раздут, полиетиленът се бе издул най-много на мястото, където трябваше да се намира коремът на Кеничи. Бяха изминали няколко часа откакто те бяха запечатили плътно дупката, откъдето изтичаше странната материя. Сега обаче явно налягането отвътре отново бе нараснало и продължаваше да се увеличава.