Червената предупредителна светлина и сирената оправдаха най-лошите й страхове. Аварийната опасност беше от клас 1. Пробив в корпуса, въздухът им изтичаше в космоса.
Усети как нещо изпука в ушите й. „Евакуирайте се веднага!“
Тя и Дайана се гмурнаха в жилищния отсек, понесли се през полумрака, осветяван само от червените аварийни светлини. Сирената пищеше толкова силно, че се налагаше да крещят, за да се чуят един друг. В паниката си Ема се блъсна в Лутър, който я сграбчи точно преди тя да рикошира в противоположната посока.
— Николай вече е в аварийната капсула. Ти и Дайана сте следващите! — изкрещя им той.
— Чакай. Къде е Григс? — обади се Дайана.
— Влизайте!
Ема се обърна. В кошмарните отблясъци на червената светлина, тя не видя никого в жилищния отсек. Григс не беше тръгнал след тях. Сред полумрака висеше странна, фина мъглица, но липсваше ураганното свистене на изтичащия в космоса въздух, който да ги повлича след себе си към пробива.
„Липсваше и болката“, изведнъж осъзна тя. Бе усетила как изпукаха ушите й, но след това не последва острата болка в гърдите, нито някакви други симптоми на експлозивна декомпресия.
„Можем да спасим станцията. Имаме достатъчно време да изолираме теча.“
Тя чевръсто се извъртя, с все сила се отблъсна от стената и се отправи назад, към шлюза.
— Хей! Какво, по дяволите… Уотсън? — извика след нея Лутър.
— Не мога да предам кораба!
Тя се движеше толкова бързо, че се тресна право в ръба на люка, който ожули лакътя й. Ето, ето ти я болката, само че не от декомпресията, а от собствената й глупост и непохватност. Ръката й туптеше тежко, когато тя отново се отблъсна от стената, напред към шлюза.
Григс не беше тук, само лаптопът му все още висеше във въздуха, закачен на информационния си кабел. На екрана му с яркочервени букви бе изписано предупреждението „Декомпресия“. Въздушното налягане беше паднало до шестстотин и петдесет милиметра живачен стълб и продължаваше да пада. Разполагаха с броени минути за действие, само няколко минути преди да спрат да функционират мозъците им.
„Трябва да е тръгнал да търси теча, мислеше си тя. Сигурно е решил да изолира повредения модул, като затвори шлюзовата врата.“
Мушна се в американската лаборатория, към сгъстяващата се бяла мъгла. Дали наистина беше мъгла или зрението й се бе замъглило, поради недостига на кислород? Което означаваше, че от безсъзнанието я делеше съвсем малко. Тя отново се стрелна през мрака и за момент помисли, че се е изгубила поради непрестанно проблясващите червени светлини, които светваха и изгасваха като в дискотека. Отново се удари в отсрещната врата. Координацията й започваше да се влошава. Успя все пак да се мушне през вратата във второ шлюзово уширение.
Григс беше тук. Опитваше се да разкачи някакви кабели, които свързваха японския и европейския модул.
— Пробивът е в японската част! — изкрещя той, надвиквайки воя на сирената. — Ако успеем да разкачим тези проводници, ще можем да затворим вратата и да изолираме модула.
Тя се наведе да му помогне с кабелите. Единият от тях обаче не можеше да бъде разкачен, тъй като нямаше куплунг.
— Какво, по дяволите е това? — изруга тя. Всички проводници, които минаваха през отделните модули и шлюзови връзки, трябваше да могат да се разкачат лесно, в случай на необходимост. Този обаче бе непрекъснат, което си беше нарушение на правилата за безопасност. — Този няма куплунг, не може да се разкачи! — изкрещя тя.
— Дай ми нож, аз ще го срежа!
Тя се извъртя обратно и се гмурна в американската лаборатория. „Нож. Къде, по дяволите има нож?!“ Червените отблясъци осветиха шкафа с медикаменти. „Скалпел!“ С един замах тя издърпа чекмеджето и бръкна в отделението с инструментите, напипа скалпела и веднага се стрелна обратно.
Григс сграбчи скалпела и започна да реже кабела.
— С какво можем да помогнем? — долетя до тях гласът на Лутър.
Ема се обърна и го видя заедно с Дайана и Николай.
— Пробивът е в японския модул! — извика тя. — Трябва да затворим вратата и да го изолираме!
Изведнъж се разхвърчаха сноп искри, като празнични фойерверки. Григс извика и отскочи назад.