Когато всичко свърши, те минаха през следващата врата и свалиха костюмите си. Мъжът незабавно нави ръкава над мокрото петно върху хирургическата си престилка и пъхна ръката си под течащата вода в мивката в единия край на стаята в панически опит да измие всяка случайно останала частица от телесните течности на Мърсър, която може да е проникнала през разкъсания ръкав.
— Имаш ли някакви рани по кожата? — попита го Джак. — Порезни рани, одраскано?
— Котката на дъщеря ми ме одра снощи.
Джак погледна към ръката на мъжа и видя назъбените следи от котешките нокти, които се виеха нагоре по вътрешната страна на предмишницата му. Погледна човека в очите и видя страх.
— Сега какво? — попита Джак.
— Карантина. Ще ме държат в изолатора. По дяволите…
— Вече знам, че не е „Марбург“ — обади се Джак.
Мъжът изпусна шумно въздуха си.
— Не, не е.
— Тогава какво е? Кажи, с какво си имаме работа? Какво е това?
Мъжът се подпря на мивката с двете си ръце и се загледа в прозрачната струя вода, клокочеща в канала. После тихо каза:
— Не знаем.
17.
Съливан Оуби се носеше с шеметна скорост върху своя Харли на Марс.
Бе полунощ и пълнолунието осветяваше на светли и тъмни петна неравностите на пустинята, разпростряла се пред него и той почти повярва, че марсиански вятър развява косите му, а червената марсианска пръст се издига в прашен облак след него. Това бе една от старите му детски мечти, останала жива от дните, когато двете необичайно умни момчета, братята Оуби, бяха изстреляли първата си сглобена с подръчни материали ракета, бяха построили от картон всъдеход за Марс и бяха облекли космически скафандри от алуминиево фолио. Тогава той и Горди разбраха, просто бяха сигурни, че тяхното бъдеще бе посветено на небето.
„А какво стана с тези големи мечти, помисли си той. Удавени в текила, въртят гуми из пустинята.“ Щял да ходи до Марс — ха-ха — или пък до Луната! Друг път! Та той можеше изобщо да не успее да се отдели от проклетата ракетна площадка, дявол го взел, можеше за част от секундата да бъде разпрашен на невидими атоми. Една бърза и зрелищна смърт. Голяма работа — къде-къде по-добре, отколкото да си пукне кротко на седемдесет и пет от рак.
Натисна спирачките и се унесе в пясъка, вдигайки нови облаци прах. Впери поглед напред през осветените от лунната светлина пясъчни вълни, към „Апогей II“, блеснала като сребърен прът с нос, възправен право към звездите.
Бяха я транспортирали предния ден до ракетната площадка. Бе бавна и тържествена процесия през пустинята — дузината техни работници, всеки от които надуваше клаксона с пълна сила и удряше по покрива на колата си зад огромната платформа на влекача с плода на техния труд. Когато най-после издигнаха совалката на място и вдигнаха погледи нагоре, присвили очи срещу яркото слънце, изведнъж потънаха в гробно мълчание. Всеки от тях знаеше, че това бе последното хвърляне на заровете. След три седмици, когато „Апогей II“ се издигнеше, със себе си тя щеше да понесе всички техни мечти и надежди.
„Както и моят жалък задник“, помисли си Съливан.
През цялото му тяло премина ледена тръпка, щом изведнъж му дойде наум, че в момента може би гледа право към своя ковчег.
Отново пришпори мотора си и се отправи обратно към асфалтовия път, като подскачаше през дюните и прелиташе над копките. Караше безразсъдно, с пълна газ, смелостта му бе подхранена от изпитата текила и от внезапната и непоклатима увереност в неизбежната си смърт. След три седмици той щеше да се качи в ракетата, която щеше да го отнесе в забвението. До този момент нищо не можеше да достигне до него, нищо не можеше да му причини болка.
Увереността в собствената му смърт го бе направила непобедим.
Той форсира още мотора и полетя през пустинния пейзаж на момчешките си мечти. „Ето сега съм на Луната със своя «Харли Дейвидсън» и карам с пълна газ през Морето на спокойствието. След малко ще изкача ей онзи лунен хълм. Ще излетя нагоре и плавно ще се приземя…“
Земята се изгуби под гумите. Той се издигна в нощта, мощта на мотора ръмжеше между краката му, а Луната проблясваше в очите му. Все още летеше. Но колко, докога?
Земята се върна с такава сила, че той изгуби контрол и падна настрани, а моторът го затисна. За секунда остана да лежи зашеметен, прикован между мотора и плоската скала. „Хм, това май е доста глупаво положение“, помисли си той.