— Знаете ли с кого разговаряте, друже? — надменно попита Шаверни. — Аз съм братовчед на негово височество принц дьо Гонзаг!
При това име шпагата на Анри като че ли сама изскочи от ножницата си.
Шаверни също измъкна шпагата си и зае стойка със самонадеян вид. Борбата ми се стори толкова неравностойна, че не можах да се въздържа и извиках:
— Анри! Анри! Но той е още дете!
Анри тутакси свали шпагата си. Маркиз дьо Шаверни ми се поклони, после го чух да казва:
— Пак ще се срещнем!
Миг след това, когато Анри се прибра, аз едва го познах. На лицето му се четеше неописуемо смущение. Вместо да ми каже нещо, той с широки крачки започна да кръстосва из стаята.
— Орор — рече най-сетне той с променен глас, — аз не съм ви баща.
Знаех го много добре. Помислих, че ще продължи и цялата се превърнах в слух, но той замълча и продължи разходката си. Видях го да изтрива потта, избила по челото му.
— Какво ви е, приятелю мой? — попитах тихо аз.
Вместо да ми отговори, той на свой ред попита:
— Познавате ли този благородник?
Навярно съм се поизчервила, когато отвърнах:
— Не, добри ми друже, не го познавам.
А и това беше самата истина. След кратка пауза, Анри продължи:
— Орор, бях ви помолил да държите жалузите си спуснати. — И не без известна горчивина, добави: — Поисках го не заради себе си, а заради вас.
Почувствувах се засегната. Сопнах се:
— Нима съм извършила някакво престъпление, за да съм принудена да се крия така?!
— Ах! — простена той, закривайки лицето си с ръце. — Този миг все някога щеше да настъпи! Нека бог се смили над мен!
Разбрах само, че го бях наранила. По бузите му рукнаха сълзи.
— Простете ми, Анри! — извиках аз. — Простете ми, приятелю мой!
— Но за какво да ви прощавам, Орор? — възкликна той и впи искрящия си поглед в мен.
— Заради мъката, която ви причиних, Анри! Виждам, че сте огорчен. Навярно аз греша.
Изведнъж той се спря, погледна ме и промълви:
— Време е! — После дойде, седна до мен и продължи: — Говорете искрено, Орор, и не се страхувайте от нищо. На този свят има едно-единствено нещо, което желая, и то е вашето щастие. Би ли ви огорчило, ако напуснете Мадрид?
— Заедно с вас ли? — попитах.
— Да, с мен.
— Приятелю — отчетливо отвърнах аз, гледайки го право в очите, — където и да отидете, аз винаги ще бъда с вас. Обичам Мадрид, но само защото тук сте вие.
Той ми целуна ръка, после промълви смутен:
— Но… този млад човек?…
— Прощавам ви, приятелю — разсмях се аз и запуших устата му с ръка, — но нито думичка повече и, ако наистина го желаете, да заминаваме.
Очите му се навлажниха. Ръцете му едва се сдържаха да не се разтворят. В един миг ми се стори, че чувствата му ще надделеят, но Анри умееше да се владее. Той отново ми целуна ръка и с чисто бащинска нежност, каза:
— Ако нямате нищо против, Орор, ще заминем още тази вечер.
— И пак заради мен, разбира се — извиках аз с неподправен гняв, — а не заради вас!
— Да, заради вас, не заради мен — отговори той и излезе. Разплаках се. „Той не ме обича! — мислех си аз. — И никога няма да ме обикне!“
И все пак…
Уви! Човек се мъчи да се самозалъгва. Той ме обича като своя дъщеря. Обича ме заради самата мен, не заради себе си. Сигурно ще умра млада.
Бе решено да заминем в десет през нощта. Трябваше да пътувам заедно с Франсоаз в една пощенска кола, докато Анри щеше да ни съпровожда заедно с четирима наемни телохранители. Сега той беше богат.
Докато приготвях багажа си, паркът на Осуна засия цял в светлини. Тази нощ принц дьо Гонзаг даваше голям прием. Бях тъжна и обезсърчена. За миг ми мина през ум, че може би развлеченията на това бляскаво общество биха могли да заглушат мъката ми. Вие знаете това, вие, мамо! Облекчават ли болката на страдащите такива веселби, намират ли утеха в тях?
Това, което ви разказвам сега, се случи съвсем наскоро. Вчера. Откакто напуснахме Мадрид, са изминали едва няколко месеца. Но на мен това време ми се стори безкрайно дълго. Между мен и приятеля ми има нещо, нещо непонятно и непреодолимо. О, как се нуждая от вашето сърце, мамо, за да излея душата си в него!
Потеглихме на път точно в определения час, когато под големите портокалови дървета на двореца се разнасяха първите акорди на оркестъра. Анри яздеше до вратата на каретата. Попита ме!
— За нищо ли не съжалявате, Орор?
— Съжалявам за някогашната си приятелка — отвърнах аз. Маршрутът ни беше предварително определен. Щяхме да пътуваме по права линия до Сарагоса, а оттам към границата с Франция. После щяхме да прехвърлим Пиренеите срещу Венаск и да се отбием в Байон, откъдето трябваше да се качим на някой кораб на път за Остенд. Анри много държеше да направим това отклонение до Франция, където за кратко време трябваше да спре в Луронската долина, някъде между Люкс и Банер дьо Люшон.