Жан-Мари беше син на същия онзи миловиден паж, когото видяхме в една от първите глави на тази история да носи писмото на Ньовер до кавалера дьо Лагардер. Пажът беше паднал убит на война и старата му майка бе останала само, с един внук.
— Госпожице — каза Жан-Мари, — баба пита къде да сложи масата, тук или във всекидневната.
— Но колко е часът? — сепна се Орор.
— Време е за вечеря, госпожице — отвърна Беришон.
— Колко закъснява! — помисли си Орор, после добави на глас: — Сложи масата тук.
— С удоволствие, госпожице.
Беришон донесе лампата и я постави върху камината. От кухнята, намираща се в дъното на всекидневната, долетя грубоватият глас на Франсоаз:
— Пердетата не са спуснати добре, мъниче. Придърпай ги. Беришон леко повдигна рамене, но въпреки това побърза да се подчини.
— Бога ми — промърмори той, — ще рече човек, че ни е страх и от боклукчийските гальоти!
Беришон се намираше донякъде в положението на Орор: не знаеше нищичко, а умираше от желание да узнае.
— Сигурен ли си, че не се е прибрал през стълбището? — попита го младата девойка.
— Сигурен ли? — повтори Жан-Мари. — Че то у нас човек може ли да бъде сигурен в нещо? Доста късничко беше, когато зърнах Гърбавия да влиза. Дори леко нададох ухо.
— Не си сторил добре — прекъсна го строго Орор.
— Просто исках да разбера дали майстор Луи си е дошъл. И дума да не става за любопитство, не съм от тия!
— И чу ли нещо?
— Нищо, ама нищичко.
Той сложи покривка на масата.
— Къде ли може да е отишъл? — продължаваше междувременно да се пита Орор.
— Ба! Това единствено Гърбавия може да ни го каже, госпожице. — рече Беришон. — Все пак много странно е, наистина, че един такъв левент като господин кавалера, исках да кажа — като майстор Луи, може да си има вземане-даване с някакъв кривокрачо, изгърбен като тирбушон! Сигурно е само едно — ние си оставаме все с пръст в устата, докато той си влиза и излиза през неговата си задна врата.
— Та нима господарят не е той? — прекъсна го отново девойката.
— Виж, колкото до това, той си е господар и да влезе, и да излезе — съгласи се Беришон. — Господар е и да се затвори с маймуната си, при това без окото му да мигне, бога ми! Тъй си е, госпожице, а през това време съседите ги дрънкат едни — не ти е работа.
— Прекалено много бъбрите със съседите, Беришон — укори го Орор.
— Аз?! — възмути се хлапето. — Милостиви боже, и това ли трябваше да чуя! Значи съм бърборко, тъй ли? Благодаря. Чуваш ли, бабо — продължи той, провирайки русата си глава през вратата, — оказа се, че съм бърборко!
— Отдавна го знам, мъничето ми — отвърна добрата жена. — А също и това, че си ленивец.
Беришон скръсти ръце на гърдите си.
— Добре де, добре, щом е така! — провикна се той. — В такъв случай, щом притежавам всички тези пороци, колкото по скоро ме обесят, толкоз по-добре. Аз, дето никога, ама никога и думица не съм обелил. Единственото, което правя, е просто ей тъй, мимоходом, да чуя какво се говори. Та нима е грях? А доста нещица се говорят, имайте ми вяра! Но виж, да се набърквам в разговорите на всички тези лавкаджийки — не съм от тия, аз се държа на положение! — Тук той сниши глас и продължи: — При все че доста трудно е да се въздържи човек, когато отвсякъде го засипват с въпроси.
— Значи са те разпитвали, Жан-Мари, така ли?
— И още как, госпожице.
— И какви въпроси ти задаваха?
— Ами, как да ви кажа, въпроси доста нетактични.
— Но кажи най-сетне какво са те питали! — възкликна Орор нетърпеливо.
— Разпитваха ме за всичко — разсмя се Беришон с невинен вид. — Кои сме, що сме, какво правим, откъде идваме, къде отиваме, на каква възраст сте, на колко години е господин кавалерът, майстор Луи, исках да кажа; дали сме французи, дали сме католици, дали възнамеряваме окончателно да се установим тук, какво не ни е харесало там, откъдето идваме; дали вие, госпожице, постите в петък и събота, дали се изповядвате в „Сент Йосташ“ или в „Сен Жермен л’Оксероа“. — Той си пое дъх и продължи нататък: — И туй-цък, и онуй-цък, и дрън-дрън та пляс! Защо сме дошли да живеем точно на улица „Шантр“, вместо да се настаним някъде другаде; защо вие никога не излизате — точно по този повод госпожа Мойньоре, акушерката, се обзаложи с госпожа Гишар, че имате само един крак; защо майстор Луи излиза толкова често; защо Гърбавия …Ах! — възкликна той. — Гърбавия ужасно ги озадачава! Леля Балао рече, че приличал на човек, дето си има вземане-даване с Лукавия…