— Беришон, как може да се забъркваш в подобни клюки! — възмути се Орор.
— Ето, точно тук грешите, госпожице, никой по-добре от мен не знае да се държи на положение. Но да ги чуете само, особено жените! Ах, за бога, тези жени, тези жени! Какво да ви разправям, не мога дори носа да си покажа на улицата, без да ми проглушат ушите… „Ей, Беришон, ангелче божие! — ми вика вехтошарката отсреща. — Ела да опиташ ябълковия ми сок!“ А тя наистина го прави чудесен, госпожице. „Виж ти, виж ти! — обажда се и дебелата гостилничарка. — Туй ангелче с удоволствие би си сръбнало малко чорбица.“ Ами масларката! Ами онази, дето кърпи стари кожи! Та дори и жената на прокурора, ами да! Аз обаче отминавам горд като аптекарски прислужник. Гишар, Мойньоре, Балао, вехтошарката отсреща, масларката, кожарката, пък и другите само дето напразно си правят труда. Това обаче не ги обезсърчава. Чуйте ги какво говорят, госпожице — разсмя се Беришон, — тъкмо ще се позабавлявате. Ей я Балао, една такава мършава и черна, на туй отгоре и с очила: „Доста миловидничко е туй девойче, пък и добре засукано!“ Става дума за вас. „На около двайсетина годинки ще да е, нали тъй, миличък?“ — Не знам! — отвръща Беришон с дебел глас, после продължава с фалцет: „Абе то че е миличка, миличка е!“ — Сега пък дърдори Мойньоре. — „Човек не би казал, че е племенница на прост ковач. Всъщност, тя племенница ли му е, пиленце?“ — Не! — отново отвръща Беришон с дебел глас, който веднага след това се извисява в тенор: „В такъв случай трябва да му е дъщеря, как иначе? Нали тъй, миличък?“ — Не! И се опитвам да отмина, госпожице. Но къде ти! Гишар, Дюран, Морен и Бертран веднага ме заобикалят. „Но щом не му е дъщеря — казват, — значи му е жена?“ — Не! „Тогава по-малка сестра?“ — Не! „Че как може така, нито да му е жена, нито сестра, нито дъщеря, нито племенница! Значи е сираче, което е осиновил… Дете, което е отгледал по милост, тъй ли?“ — Не! Не! Не! Не! — изкрещя Беришон, колкото му глас държи.
Орор сложи изящната си бяла ръчица върху неговата.
— Не си бил прав, Беришон — укори го тя с тих и тъжен глас. — Излъгал си. Аз наистина съм дете, което той е осиновил. Аз съм сираче, отгледано по милост.
— И таз добра! — опита се да възрази Жан-Мари.
— Следващият път, когато те разпитват, ще им кажеш точно това — продължи Орор. — Аз не се срамувам. Защо да премълчаваме благодеянията на моя приятел?
— Но, госпожице…
— Нима наистина не съм само едно бедно, изоставено дете? — продължаваше Орор замислено. — Без него, без благодеянията му…
— И таз хубава! — извика Беришон. — Ако майстор Луи, щом така трябва да го наричаме, чуе това, ужасно ще се разгневи! Милост! Благодеяния! Ама и вие, госпожице!
— Опазил ни бог да чуем нещо друго, когато става дума за мен и него! — промълви девойката, върху чието бледо чело бе избила лека руменина.
Беришон бързо се приближи.
— Значи знаете… — смутолеви той.
— Какво? — сепна се Орор, разтреперана.
— Ама че работа! Госпожице…
— Говори, Беришон, искам да чуя! — И тъй като хлапето се колебаеше, тя величествено се изправи и отсече: — Заповядах ти да говориш! Чакам!
Беришон сведе очи и смутено заизвива салфетката, която държеше в ръка.
— Че какво пък толкоз! — измърмори той най-сетне. — Това са сплетни, нищо повече от сплетни! Те казват така: „Знаем ние, много добре знаем! Той е твърде млад, за да й бъде баща, а щом е толкова предпазлив, значи не е и неин мъж…“
— Доизкажи се! — прошепна Орор, чието мъртвешки пребледняло чело се бе покрило с капчици пот.
— Ами че то, госпожице, когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът…
Орор закри лицето си с ръце.
VII. Майстор Луи
Беришон вече горчиво се каеше за това, което бе казал. Той със страх наблюдаваше разтърсваната от ридания гръд на Орор и си мислеше:
— Дано само не влезе точно в този момент!
Орор стоеше с наведена глава. Вълните на разкошната й коса се стичаха по ръцете й, през чиито пръсти се процеждаха сълзи. Когато най-сетне се изправи, очите и бяха все тъй мокри, но лицето й бе възвърнало руменината си.
— Когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът на едно бедно изоставено дете — отчетливо произнесе тя, — и когато се казва Анри дьо Лагардер, той е негов приятел, негов спасител и благодетел. О! — възкликна тя и простря събраните си длани към небето. — Дори техните сплетни ми доказват колко високо стои той над останалите. Щом го подозират, значи другите вършат точно това, което той не е сторил. Обичам го много, но те ще станат причината да го обожавам като бог.