— Доста приказки изприказвахме и въпреки това нищо не казахме — бързо изрече Паспоал. — Знайте, приятели, че Ньовер и неговият секретен удар струват злато. Искате ли да забогатеете изведнъж?
Мисля, че не е нужно да уточняваме отговора на спътниците му.
— Ако наистина искате това — продължи той, — оставете метр Кокардас и аз да действуваме и само ни подкрепяйте, каквото и да кажем на Пейрол.
— Съгласни сме! — провикнаха се всички в един глас.
— Така поне онези — заключи брат Паспоал като сядаше на мястото си, — чиято кожа тази вечер няма да бъде надупчена от шпагата на Ньовер, ще могат да заръчат опело за покойниците.
В този миг влезе Пейрол.
Паспоал го приветствува пръв като раболепно свали вълненото си кепе. Останалите го поздравиха по същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:
— Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.
— Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!
— Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.
— Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?
— Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.
— Мъжът ще се приближи до прозореца…
— И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?
— И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.
— За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!
— Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?
— Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.
— Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?
— То не ви интересува.
Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:
— Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?
Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.
— Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.
— Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.
— Но щом като ви се плаща добре?…
— Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.
— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.
— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!
— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.
Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.
— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?
— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?
— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.
— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.
— Не — отвърна брат Паспоал.
— Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.
— Какво искате да кажете, негодници? — извика той.
— Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?
— Да — съгласи се Пейрол.
— Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.
— Това е самата истина — потвърди отново довереникът.