Орор замислено отпусна глава на ръката си. Дори и през ум не й беше минало нито за бала, нито за танците.
— Да го повикам? — прошепна тя на себе си. — Какъв смисъл има да го викам? Той не е там, сигурна съм. С всеки изминат ден отсъствията му стават все по-продължителни. Страх ме е! — потръпна тя. — Да, страх ме е, когато се замисля за всичко това. Тази тайнственост ме ужасява. Той ми забранява да излизам, да гледам, да приемам когото и да било. Крие името си, прикрива делата си. Това го разбирам, разбирам, че отново се е появила някогашната опасност, че над нас тегне вечната заплаха от подлата война на убийците.
„Но кои са те, тези убийци? — продължи тя след кратка пауза. — Те са могъщи и го доказаха. Те са негови, или по-скоро мои неумолими врагове и искат да го убият, само защото ме защитава! А той нищо не ми казва! — простена тя. — Никога и нищо! Сякаш сърцето ми нямаше да отгатне всичко, сякаш е възможно да затвориш очи, които обичат! Той влиза, получава целувката ми, сяда и прави всичко, което е по силите, му, за да се усмихне, без да забележи, че душата му е открита за мен, че само по един негов поглед аз мога да открия в очите му радостта от победата или мъката от поражението. Той не ми се доверява и не иска да науча нито какви усилия му коства всичко, нито каква битка води. Боже мой, та нима не разбира! Нима не разбира, че ми е нужна хиляди пъти повече смелост, за да преглъщам сълзите си, отколкото да споделя бремето на задачата му и да се бия рамо до рамо с него!“
Във всекидневната се разнесе един без съмнение много добре познат за нея шум, тъй като тя тутакси изправи глава, цялата сияеща. От устата й се откъсна тих радостен вик. Шумът идваше от отварянето на врата на горния етаж.
О, колко прав беше Беришон! В този миг не бихте могли да откриете върху това прелестно девиче лице нито следа от сълзи, нито дори намек за печал. Сърцето биеше учестено, но този път от радост. Отпуснатото тяло се изправяше кръшно и гъвкаво, подобно на онези възхитителни градински цветя, които нощем полуувехнали увисват на стъбълцата си, а при първите слънчеви лъчи разцъфват свежи и уханни.
Орор стана и се спусна към огледалото. Страхуваше се да не би точно в този миг да не е достатъчно хубава. Тя проклинаше сълзите, които съсипват очите и потушават елмазения огън на зениците. Тя бе така суетна два пъти дневно. Но огледалото я увери, че тревогата й е напразна. То и върна една тъй жизнерадостна, тъй нежна и очарователна усмивка, че тя от все сърце благодари на бога.
По вътрешното стълбище слизаше майстор Луи. До най-долното стъпало стоеше Беришон и му светеше с лампа. Независимо от възрастта си, майстор Луи беше безспорно млад мъж. Едрите къдри на буйната му руса коса се виеха над съвсем по юношески гладко чело. Жаркото испанско слънце не бе оставило дори следа върху здравите му скулести страни: той бе истински гал — мъж, изваян сякаш от слонова кост, но достатъчно беше човек да зърне мъжествения рисунък на лицето му, за да се убеди в измамливостта на леката женственост, дължаща се на цвета на кожата. В същото време огнените му очи, искрящи под гордо извитите дъги на веждите, правият, рязко очертан нос, изсечените сякаш от бронз устни, засенчени от фини, леко засукани мустачки и волевата брадичка издаваха изключителна сила и решителност на характера.
Целият му костюм, от чорапите до жакета и наметалото, беше от черно кадифе, с копчета от черен кехлибар без никаква украса. Беше гологлав и не носеше шпага.
Той бе още горе, на стълбището, а погледът му вече диреше Орор. Но когато я видя, сдържа порива си, неохотно сведе очи и макар че изгаряше от желание да се втурне към нея, стъпките му се забавиха. Може би някой от онези проницателни люде, които виждат всичко и подлагат всичко на анализ, би открил тайната на този мъж от пръв поглед. Животът му преминаваше в принудителни самоограничения и дори днес, когато бе толкова близо до щастието, той отказваше да посегне към него. И тъй, майстор Луи имаше желязна воля и тя беше достатъчно силна, за да даде такава сурова закалка на това нежно, любещо и страстно като на жена сърце.
— Чухте ли ме, Орор? — попита той, спускайки се по стъпалата.
Франсоаз Беришон показа силно зачервеното си лице на вратата на кухнята и с кънтящ глас, който би направил чест на някой сержант по време на строеви упражнения, избоботи:
— Бива ли тъй, майстор Луи, бива ли да карате едно бедно дете да плаче така!
— Нима сте плакала, Орор? — живо попита новодошлият.
Той беше вече насред стаята. Девойката сключи ръце около врата му.