За миг и двамата замълчаха. Смущението на майстор Луи беше очевидно. Орор първа наруши тишината:
— Анри, не знам нищо нито за вашите намерения, нито за постъпките ви, но и с какво ли право бих могла да ви укорявам?! Но аз съм винаги сама и непрестанно мисля за вас, еднички мой приятелю. Има мигове, когато се досещам за всичко, сигурна съм в това. Мигове, в които сърцето ми се свива и очите ми се изпълват със сълзи, когато си казвам: „Без мен, някоя любима жена би разсеяла самотата му; без мен неговият дом би бил просторен и богат; без мен той би могъл да застане пред света с открито лице.“ Анри, вие правите много повече от това да ме обичате като добър баща, вие ме уважавате и сте възпирали поривите на сърцето си единствено заради мен.
Тези думи идеха от сърцето й. Орор наистина бе мислила за това. Но Евините щерки са родени дипломати. Това бе преди всичко военна хитрост, за да разбере. Ударът обаче се оказа неточен.
— Вие грешите, мило дете — беше единственият студен отговор. Погледът на майстор Луи блуждаеше някъде в пространството. — Времето напредва — прошепна той, после внезапно, сякаш не бе по силите му да се въздържи, попита: — Орор, ще си спомняте ли за мен, когато вече няма да ме виждате?
Девичото лице за миг изгуби свежата си руменина. Ако майстор Луи бе вдигнал очи, той би съзрял цялата й душа, вложена в проницателния поглед, отправен към него.
— Нима пак ще ме изоставите? — заекна тя.
— Не… Не знам… — отвърна майстор Луи с несигурен глас. — Може би…
— Умолявам ви! Умолявам ви! — прошепна девойката. — Анри, смилете се над мен! Вземете ме със себе си, ако заминете! — И тъй като отговор не последва, тя продължи със сълзи на очи: — Навярно ми се сърдите, защото бях капризна и несправедлива. О, Анри, приятелю мой, все пак не аз отворих дума за моите сълзи. Никога вече няма да правя това, Анри! Чуйте ме, повярвайте ми, никога вече няма да го сторя! Боже мой! Знам много добре, че не бях права. Щастлива, съм, тъй като ви виждам всеки ден. Анри, защо не ми отговаряте? Чувате ли ме, Анри?
Той седеше, отвърнал лице. Девойката с детински жест обгърна шията му, за да го принуди да я погледне. Очите на майстор Луи бяха пълни със сълзи. Орор скочи от стола си и коленичи.
— Анри, Анри — каза тя, — друже мой любими, татко мой, ако бяхте щастлив, то щастието изцяло би ви принадлежало. Сега обаче искам моя дял от сълзите!
Той я притисна към себе си в страстен порив, но ръцете му тутакси се отпуснаха.
— Ние сме полудели, Орор! — произнесе той с горчива и неестествена усмивка. — Ами ако някой ни види? Какво означава всичко това?
— Това означава, че тази вечер сте лош и егоист, Анри — отвърна девойката, която не се предаваше току-така. — От деня, в който ми казахте: „Ти не си моя дъщеря“, вие много се променихте!
— За деня, когато ме помолихте да пощадя маркиз дьо Шаверни ли говорите? Помня го, Орор, и искам да ви съобщя, че господин маркизът се е завърнал в Париж.
Тя не отговори, но нейният открит и нежен поглед се изпълни с такова красноречиво изумление, че той прехапа устни. После пое ръката й и я целуна, сякаш се канеше да я напусне, но тя го задържа.
— Останете! Ако продължава така ще дойде ден, когато ще се приберете и няма да ме намерите в дома си. Виждам, че ви дотягам и ще си отида. Боже мой, наистина не знам какво ще правя, но вие най-сетне ще се отървете от едно бреме, което става все по-непосилно.
— Няма да имате време, Орор — промълви майстор Луи, — пък и за да ме напуснете не е нужно да бягате.
— Нима ще ме прогоните? — извика бедната девойка и се отдръпна така, сякаш бе получила силен удар в гърдите.
Майстор Луи покри лицето си с ръце. Те седяха все така един до друг: той на стола, а Орор върху една възглавничка, облегнала глава на коленете му.
— За да бъда щастлива, Анри — прошепна тя, — за да бъда истински щастлива, аз се нуждая, уви, от много малко. Нима тъй отдавна изгубих усмивката си? Нима по-рано не бях винаги радостна и доволна, когато ви посрещах?
Пръстите на майстор Луи се плъзгаха по разкошните вълни на косата й, върху които светлината на лампата хвърляше отблясъци на старо злато.
— Моля ви само за едно — продължи тя, — правете както някога. Казвайте ми, когато сте щастлив, казвайте ми най-вече когато ви е мъчно, за да мога да споделя радостта ви, или пък за да приема цялата ви тъга в сърцето си. Хайде, това облекчава! Та нима ако имахте дъщеря, Анри, любима дъщеря, не бихте постъпвал точно така с нея?
— Дъщеря! — повтори майстор Луи и челото му помрачня.
— Знам, не съм ви никаква, но поне не го казвайте повече.