Майстор Луи прекара опакото на ръката по челото си.
— Орор — каза той сякаш изобщо не беше чул последните й думи, — съществува един бляскав живот на удоволствия, почести и богатство, животът на щастливците на този свят. Вие не го познавате, мило дете.
— Нужно ли е да го познавам?
— Да, това го искам аз. Необходимо е. — И той добави, снишавайки неволно глас: — Може би ще се наложи да направите избор, но за да избирате, трябва да знаете… — Майстор Луи стана. Този път върху благородното му лице се четеше осъзната и непоколебима решителност. — Орор — бавно произнесе той, — за вас настъпва последният ден на неведение и съмнения. Колкото до мен, той може би ще е последният на младост и надежда!
— Анри, за бога, изяснете се! — извика младата девойка.
Майстор Луи вдигна очи към небето.
— Направих така, както ми повеляваше съвестта — прошепна той. — Онзи, който е горе, ме вижда: нямам какво да крия от него. Сбогом, Орор… Тази нощ вие няма да спите… Вижте и разсъдете, допитайте се до разума си, преди да послушате сърцето си. Не искам нищо да ви казвам, искам впечатлението ви да бъде внезапно и цялостно, тъй като се опасявам, че предупреждавайки ви, бих действувал от егоистични подбуди. Помнете само, че колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро. Ако случайно се забавя, имайте ми доверие. Където и да съм, аз бдя над вас.
Той й целуна ръка и се запъти към стаята си.
Орор гледаше подире му, безмълвна и смаяна. От площадката на горния етаж, преди да прекрачи прага на стаята си, майстор Луи бащински й кимна с глава, изпращайки й въздушна целувка.
VIII. Две девойки
Орор беше сама. Разговорът, който току-що бе имала с Анри, бе получил тъй неочакван обрат, че тя остана зашеметена и сякаш душевно ослепяла. В неясните и мисли цареше пълен безпорядък. Главата й просто пламтеше, а сърцето, неудовлетворено и наранено, се свиваше в себе си.
Току-що се бе помъчила да разбере, беше сторила всичко, за да провокира някакво обяснение, използувайки при това целия арсенал от най-изтънчени хитрости, които дори наивността не изключва при жената. Не само, че обяснението не бе стигнало доникъде, но — дали заплаха или обещание — пред нея се разкриваше някакъв тайнствен хоризонт.
„Тази нощ вие няма да спите“, и беше казал той, и още: „Колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро.“
Приключения! Вярно, скитническият живот на Орор винаги е бил пълен с приключения, но цялата отговорност за това носеше нейният приятел, намиращ се винаги до нея като бдителен телохранител, като сигурен избавител, който й спестяваше дори страха. Тази нощ приключенията щяха да бъдат по-различни и тя трябваше да ги посрещне сама.
Но какви бяха тези приключения? Защо бяха тези недомлъвки? Предстоеше й да се запознае с живот, съвсем различен от този, който бе водила досега: с бляскавия и разкошен живот на велможите и щастливците. „За да избере“, й бяха казали. Да избере, без съмнение, между този непознат живот и сегашното си съществование. Но нима вече не бе направила своя окончателен избор?
Трябваше да разбере на коя страна на везните се намираше Анри, нейният приятел. Мисълта за майка й прониза обърканото й съзнание. Почувствува как и се подкосяват краката. Да избира! За първи път през ум й мина тревожната мисъл: „Ами ако майка й и Анри се намираха на двете противоположни страни на везните?…“
— Това е невъзможно! — извика девойката, отхвърляйки тази мисъл с цялата си енергия. — Бог не може да пожелае това!
Тя леко открехна завесите на прозореца си и се облакъти на перваза, за да освежи поне малко пламналото си чело. На улицата цареше небивало оживление. Край входа на Пале Роаял се беше струпала тълпа, за да види поканените на бала. Върволицата от паланкини и карети се нижеше между два реда любопитни. В първия миг Орор почти не им обърна внимание. И какво ли значение имаха за нея тази врява и суета! Но в една от минаващите карети тя зърна две жени, майка и дъщеря, пременени за празненството. В очите и се появиха сълзи и за миг тя остана както заслепена.
— Ако и мама беше тук! — помисли си тя.
Това беше възможно; беше дори твърде вероятно. Орор започна по-внимателно да се вглежда във всичко, което можеше да й разкрие поне част от великолепието на празненството. Досещаше се, че оттатък стените на двореца има други, още по-смайващи прелести. Изпита нещо като смътно желание, което много скоро се засили. Тя завидя на младите момичета в разкошни премени, с бисерни огърлици, с перли и цветя в косите, но им завидя не за цветята и перлите, не за премените, а за това, че седяха до своите майки. Желанието й да гледа тутакси премина, тъй като цялото това веселие оскърбяваше нейната тъга. Радостните възгласи, — оживлението, врявата, смеховете, светлините, звуците на оркестъра, които вече долитаха от далечината, всичко това я потискаше. Тя покри с ръце пламналото си лице.