Не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би самата тя не го знаеше. Живостта на разказа и придаваше на нейните леко мургави бузи възхитителна руменина. Умните и, по-тъмни от черен кехлибар очи дръзко блестяха. Орор я слушаше със зяпнала уста. Върху очарователното и личице бе изписана наивна доверчивост, а в прелестните й очи се четеше искрената радост от щастието на нейната малка приятелка.
— Чудесно! — възкликна тя. — А как се казваш, Флор? Доня Крус оправи широките гънки на роклята си и снизходително отвърна:
— Госпожица дьо Ньовер.
— Ньовер! — извика Орор. — Едно от най-знатните имена във Франция!
— Уви, тъй е, мила моя! И комай сме малко нещо братовчеди на Негово величество.
— Но как?…
— Ах, как? Как? — извика доня Крус, изоставяйки внезапно аристократичните си маниери, за да се върне към буйната палавост, която много повече й отиваше. — Виж, това не знам. Все още не са ми направили честта да ме запознаят с моето родословие. Попитам ли, казват ми: „Ш-шт!…“ Изглежда, че имам врагове. Всяко величие, малката ми, предизвиква завист. Не знам нищо, а пък и ми е все едно и приемам всичко много спокойно.
Орор, която от известно време изглеждаше потънала в дълбок размисъл, внезапно я прекъсна:
— Флор, ами ако се окаже, че знам повече от теб за собствената ти история?
— Бога ми, моя малка Орор, това никак не би ме учудило! Вече нищо не може да ме учуди, но ако знаеш моята история, по-добре я запази за себе си, тъй като тази нощ моят настойник и приятел принц дьо Гонзаг трябва да ми я разкаже най-подробно.
— Гонзаг! — потръпвайки, повтори Орор.
— Какво ти стана? — попита доня Крус.
— Гонзаг ли каза?
— Да, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, този, който защитава правата ми, съпругът на херцогиня дьо Ньовер, моята майка.
— Ах! — възкликна Орор. — Значи Гонзаг е съпругът на херцогинята?
Тя си спомни за посещението на руините на Кайлюс. Нощната трагедия изплува пред погледа й. Неизвестните довчера участници в нея, днес вече имаха имена. Детето, за което спомена гостилничарката в Тарид, детето, което е спяло по време на ужасната битка, беше Флор. Но убиецът?…
— За какво мислиш? — попита доня Крус.
— Мисля си за името Гонзаг — отвърна Орор.
— Защо?
— Преди да ти кажа, искам да знам дали го обичаш.
— Умерено — отговори доня Крус. — Бих могла да го обичам, но той не пожела.
Орор запази мълчание.
— Хайде де, говори! — извика бившата циганка и нетърпеливо тропна с крак.
— Ако го обичаш… — понечи да каже Орор.
— Казвай де!
— Щом е твой настойник и съпруг на майка ти…
— Карамба! — откровено изруга предполагаемата госпожица дьо Ньовер. — Та нима всичко трябва да ти се каже?! Видях я, видях майка ми! Уважавам я много, дори нещо повече — обичам я, тъй като много е страдала, но когато я зърнах сърцето ми не затуптя развълнувано, ръцете ми не се разтвориха неволно. Ах, Орор! — възкликна тя в порив на искрено вълнение. — Струва ми се, че човек трябва просто да умре от радост, когато застане пред майка си.
— И на мен ми се струва така — отговори Орор.
— Е, да, но аз останах хладна, дори прекалено хладна. Но ако става дума за Гонзаг, говори и не се страхувай от нищо; не се страхувай и говори дори да се касае за госпожа дьо Ньовер.
— Не, става дума единствено за Гонзаг — в спомените ми името Гонзаг е свързано с всичките ми детски страхове, с всичките ми тревоги на младо момиче. За първи път го чух, когато моят приятел Анри рискува живота си, за да ме спаси; чух го отново, когато бяхме нападнати в един чифлик в околностите на Памплона. Онази нощ, когато си послужи с твоята магия, за да приспиш пазачите ми в шатрата на циганския вожд, името Гонзаг за трети път долетя до слуха ми. В Мадрид — отново Гонзаг, в замъка Кайлюс — пак Гонзаг!
Доня Крус се замисли, после внезапно попита:
— Казвал ли ти е някога дон Луис, твоят красив Ел Синселадор, че си дъщеря на знатна дама?
— Не, никога — отвърна Орор, — но при все това аз го вярвам.
— Бога ми — възкликна бившата циганка, — не обичам дълго време да размишлявам, моя малка Орор! Главата ми просто гъмжи от идеи, но те са неясни и изобщо не искат да излязат оттам. Мисля, че на теб по би ти отивало да станеш знатна госпожица, отколкото на мен, но мисля също, че не е нужно човек да си измъчва чак толкова мозъка с разни гатанки. Аз съм християнка, но въпреки това съм запазила една добра черта от вярата на моите приемни бащи: да приемам времето такова, каквото се случи, и събитията така, както се развият, като за утешение си казвам: „Съдба!“ Има например едно нещо, с което не мога да се съглася — че господин дьо Гонзаг е пладнешки разбойник и убиец. Прекалено е възпитан за това. Ще ти кажа, че в Италия има колкото щеш Гонзаговци, едни истински, а други — лъжливи, и че твоят Гонзаг е без съмнение лъжлив. Освен това ще ти кажа, че ако твоят преследвач беше негово височество принц дьо Гонзаг, майстор Луи никога не би те довел точно в Париж, където, както е известно всекиму, живее негово височество принцът.