— Но тогава защо са тези предпазни мерки? — попита Орор. — Забранено ми е да излизам, дори да се показвам па прозореца…
— Ба, просто те ревнува! — отсече доня Крус.
— О, Флор! — прошепна Орор с укор.
Доня Крус се завъртя на един крак около себе си и на устните й се появи най-дръзката от нейните усмивки.
— Ще бъда принцеса чак след два часа, така че все още мога да говоря каквото си искам. Да, твоят печален красавец, твоят майстор Луи, твоят Лагардер, твоят странствуващ рицар, твоят крал и бог е ревнив! Ах, дявол го взел, както казват в кралския двор, та нима не го заслужаваш?!
Орор се изчерви като череша. Макар и магьосница, доня Крус дори не подозираше колко точна се бе оказала нейната стрела. Тя наблюдаваше Орор, която не смеееше да я погледне.
— Я виж ти — възкликна тя, целувайки я по челото, — стана огън червена от гордост и радост! Доволна е, че я ревнуват. Все тъй ли е красив като звезда? И все тъй горд? И по-кротък от дете? Хайде, кажи ми, признай ми съвсем тихичко на ухото, че го обичаш!
— Защо тихичко? — попита Орор, изправяйки глава.
— Тогава високо, щом искаш.
— Да, високо: обичам го!
— Ха тъй, това са думи на място! Целувам те за твоята искреност. А щастлива ли си? — попита доня Крус, пронизвайки я с големите си черни очи.
— Разбира се.
— Много щастлива?
— Щом е тук.
— Прекрасно! — възкликна циганката и хвърляйки леко презрителен поглед около себе си, добави: Dobre dicha, dicha dulce!
Това беше една испанска поговорка, от която нашите водевилисти бяха извели прословутата аксиома „С любимия и колибата е рай“. След като огледа най-обстойно всичко, доня Крус рече:
— Да, тук любовта не е излишна. Къщата е грозна, улицата зловеща, а мебелите са просто ужасни. Знам, знам много добре, малката ми, че следва задължителният отговор: „Какво е дворецът без него…“
— Ще ти отговоря нещо друго — прекъсна я Орор. — Ако пожелая дворец, достатъчно е да кажа само една дума.
— Хайде де!
— Това е точно така.
— Нима е станал толкова богат?
— Няма нещо, което да съм пожелала и той веднага да не ми го е дал.
— Действително — промълви доня Крус, която вече не се смееше, — този човек не прилича на другите мъже. В него има нещо странно, нещо възвишено. Никога не съм свеждала поглед пред другиго, освен пред него… Ти не знаеш, но каквото и да разправят, магьосници все пак има. Мисля, че твоят Лагардер е един от тях.
Тя беше напълно сериозна.
— Що за нелепост! — извика Орор.
— Виждала съм магьосници! — все тъй сериозна, произнесе циганката. — Искам да бъда наясно. Хайде, пожелай си нещо и същевременно си мисли за него.
Орор се разсмя. Доня Крус седна до нея.
— Направи ми удоволствие, моя малка Орор — ласкаво настоя тя. — Хайде, никак не е трудно!
— Сериозно ли говориш? — удиви се Орор.
Доня Крус допря устни до ухото й и прошепна:
— Някога обичах един човек, бях просто полудяла. Един ден той сложи ръка на челото ми и рече: „Флор, този човек не може да те обича“. Аз тутакси оздравях. Нали виждаш, че е магьосник.
— А онзи, когото обичаше, кой беше? — попита Орор бледа като платно.
Без да отговори, доня Крус отпусна глава на рамото й.
— Той е бил! — извика Орор с неописуем страх. — Сигурна съм, че това е бил той!
IX. Трите желания
В очите на доня Крус блестяха сълзи. Силни тръпки разтърсваха цялото тяло на Орор. И двете бяха привлекателни, и двете бяха красиви. В този миг съотношението между характерите им се променяше: доня Крус, обикновено тъй невъздържана и дръзка, бе обзета от тиха тъга, докато в очите на Орор се разгаряше искрата на ревността.
— Ти, моя съперница! — промълви тя.
Въпреки нейната съпротива, доня Крус я привлече към себе си и я целуна.
— Той те обича — тихо каза тя. — Обича те и ще обича само теб!
— Но ти?!
— Аз оздравях и сега мога да наблюдавам с усмивка и без омраза вашето щастие и взаимната ви нежност. Убеди ли се, че твоят Лагардер е магьосник?
— Не ме ли мамиш? — попита Орор.
Доня Крус сложи ръка на сърцето си.
— Ако зависеше само от мен — рече тя с високо вдигнато чело и открит поглед, — вие щяхте да бъдете щастливи!