Орор се хвърли на шията й.
— Но аз все пак настоявам на изпитанието! — извика доня Крус. — Не ми отказвай, моя малка Орор. Пожелай си нещо, моля те!
— Но аз нищо не искам.
— Как така?! Нямаш никакви желания?
— Нито едно!
Доня Крус насила я накара да се изправи и я повлече към прозореца. Пале Роаял цял сияеше. Под портика течеше сякаш поток от разкошно пременени жени.
— Дори на бала на регента ли не искаш да отидеш? — попита доня Крус внезапно.
— Аз! — измънка Орор, чието сърце учестено затуптя.
— Не лъжи!
— Но защо да лъжа?
— Добре! Мълчанието означава съгласие. Ти искаш да отидеш на бала на регента. — И като плясна с ръце, тя започна да брои: — Едно!
— Но аз нямам нищо! — възрази Орор, която със смях се поддаваше на чудатостите на своята приятелка. — Нито скъпоценности, нито рокли, нито накити…
— Две! — обяви доня Крус и отново плесна с ръце. — Значи искаш скъпоценности, рокли и накити? И внимавай, мисли за него, иначе нищо няма да се получи!
Колкото повече напредваше операцията, толкова по-сериозна ставаше циганката. В прекрасните й черни очи вече нямаше и помен от предишната увереност. Това очарователно дете вярваше в магии; страхуваше се, но в същото време се надяваше и любопитството й надделяваше над страха.
— Кажи сега третото си желание — подкани тя, снишавайки неволно глас.
— Но аз изобщо не искам да ходя на бала! — извика Орор. — Стига с тази игра!
— Как! — подкачи я доня Крус. — Дори ако си сигурна, че ще го срещнеш там?
— Анри?
— Да, твоят нежен и галантен Анри, който би те намерил още по-красива в чудесната ти премяна.
— Тогава е удоволствие бих отишла — отвърна Орор и сведе очи.
— Три! — извика циганката и силно плесна с ръце.
И в следващия миг едва не падна възнак. Вратата с трясък се отвори и във всекидневната задъхан се втурна Беришон, провиквайки се още от прага:
— Ето, всички тези дрънкулки и парцалчета ги носят за нашата госпожица. Повече от двайсет кутии с рокли, дантели, цветя! Ей вие, влизайте, влизайте, тук е домът на господин кавалера дьо Лагардер!
— Нещастнико! — извика Орор ужасена.
— Не се бойте, знаем си ние работата — самодоволно отвърна Жан-Мари. — Вече няма защо да се крием. Долу тайните! Сваляме маската, дявол го взел!
Но как бихме могли да опишем изумлението на доня Крус? Тя бе призовала дявола и той послушно се бе отзовал на повика й, при това без да кара да го чакат. Това прелестно девойче беше малко нещо скептик, а всички скептици са суеверни. Спомнете си, че доня Крус бе прекарала детството си в шатрата на скитащи цигани. Къде, ако не там е страната на приказките. Тя стоеше със зяпнала уста и ококорени очи.
Във всекидневната влязоха пет-шест млади девойки, следвани от още толкова мъже, носещи пакети и кутии. Доня Крус се питаше дали в тях има истински премени, или просто сухи листа. Орор не можа да сдържи усмивката си, виждайки смутеното лице на своята приятелка.
— Е, а сега? — попита тя.
— Знаех си аз, че е магьосник! — смутолеви циганката.
— Влезте, господа! Влезте, госпожици! — продължаваше да вика Беришон. — Влизайте всички! Сега тук е дома на господа-бога. Ще ида да доведа госпожа Балао, тя винаги е имала желание да разбере как сме се обзавели. Никога не съм пил нещо по-вкусно от нейния ангеликов ликьор. Влизайте, госпожици! Влизайте, господа!
Господата и госпожиците само това и чакаха. Цветарки, везачки и шивачки отрупаха с кутиите си масата, намираща се насред всекидневната.
Зад доставчиците от двата пола се появи един паж без ливрея. Той се насочи право към Орор и с дълбок поклон й връчи писмо, превързано изящно с копринена лента. После отново се поклони и излезе.
— Ей, изчакайте поне отговора! — извика Беришон и хукна подире му.
Но пажът вече бе подминал завоя на улицата. Беришон го видя да разговаря с някакъв благородник, загърнат в съмнително на вид наметало, когото не познаваше. Благородникът попита пажа:
— Предаде ли го? — и след утвърдителния му отговор, добави: — Къде са нашите хора?
— Съвсем наблизо, на улица „Пиер Леско.“
— Носилката там ли е?
— Има две носилки.
— Това пък защо? — удиви се благородникът.
При това краят на наметалото, който скриваше долната част на лицето му, се отмести, така че ясно бихме могли да разпознаем бледата заострена брадичка на господин Пейрол.
— Не знам — отвърна пажът, — но носилките са две.
— Несъмнено е станало някакво недоразумение — помисли си Пейрол.
Изпита желание да надзърне през вратата на дома на Лагардер, но като поразмисли, се въздържа.