X. Две домина
Всички магазинчета на улица „Шантр“ бяха вече затворени. Онези от клюкарките, които все още не спяха, продължаваха да се трупат и да вдигат врява пред портата на Пале Роаял. И четирите, Гишар, Дюран, Балао и Морен бяха единодушни — никога досега на празненствата на Негово кралско височество не се бяха стичали толкова много и тъй разкошни тоалети. Днес целият кралски двор бе тук.
Като особа авторитетна и веща, госпожа Балао последна оценяваше тоалетите, обсъждани предварително от госпожите Морен, Дюран и Гишар. След като обелеха коприната и дантелите, те чрез много умел преход се добираха и до самите личности. Според госпожа Балао твърде малко от тези прелестни дами бяха запазили неосквернена първобрачната си роба, за която се говори в Светото писание.
Но вече не толкова заради дамите се блъскаха нашите сплетници край Пале Роаял, отговаряйки достойно на ругатните на носачи и кочияши, защитавайки местата си от по-късно дошлите и газейки в калта с похвално търпение; още по-малко заради принцовете или знатните велможи: на дами се бяха наситили, а на знатни велможи и принцове се бяха нагледали — с лопата да ги ринеш! Видели бяха да минава мадам дьо Субиз заедно с мадам дьо Ла Ферте; двете хубавици Ла Файет, младата херцогиня дьо Розни, чернооката блондинка, дето развали семейството на един син на Луи XIV, госпожиците дьо Бурбон-Бисе, пет-шест Роан от различна величина, Брогли, Шастелюкс, Шоасьол, Колини и тям подобни. Видели бяха да минава негово превъзходителство Тулузкият граф, брат на херцог дю Мен, заедно с жена си, принцесата. Разните му там висши сановници изобщо не влизаха в сметката; едва-едва забелязваха министрите, а посланиците поглеждаха надменно. И въпреки това тълпата не се разотиваше, а от минута на минута ставаше дори по-гъста. Но какво чакаше тълпата? Та тя не би проявила подобно постоянство дори и заради Негово кралско височество регента. Младият крал? Също не. Търсете още по-нагоре! Богът, шотландецът Ло, провидението на целия този народ, който щеше да стане народ-милионер.
Господин Ло от Лористоун, спасителят и благодетелят! Господин Ло, когото само след няколко месеца на същия този площад същата тази тълпа щеше да се опита да удуши! Господин Ло, чиито коне отдавна бездействуваха, заменяни непрестанно от човешки впрягове! И така, тълпата чакаше добричкия господин Ло. Тълпата бе твърдо решена да го чака, ако ще и до сутринта.
И само като си помисли човек, че поетите на драго сърце обвиняват тълпата в непостоянство, в лекомислие и в какво ли не още?! Тази възхитителна тълпа, по-търпелива от стадо овце, която видяхме да се трупа по мокрите тротоари в продължение на цели петнайсет часа, за да види как минава туй или онуй, често — нищо особено, а понякога — нищо и никакво! Ах, ако водените на заколение през последните пет века волове знаеха да пишат!
Тъмна и безлюдна, въпреки близостта на навалицата и светлините, улица „Шантр“ сякаш спеше. Два-три жалки фенера скръбно се оглеждаха в тинестата вада, течаща по средата й. На пръв поглед не се виждаше жива душа, но само на няколко крачки от дома на майстор Луи, от другата страна на улицата, в една дълбока ниша, образувана от неотдавнашното събаряне на две колиби, мълчаливи и неподвижни стояха шестима души, облечени в тъмни дрехи. На земята зад тях имаше две носилки. Тези тук не чакаха господин Ло. Откакто Кокардас-младши и брат Паспоал бяха влезли в дома на майстор Луи, те не откъсваха поглед от затворената му врата.
Останали сами във всекидневната след победоносния завършек на похода им срещу Беришон и Франсоаз, двамата приятели застанаха един срещу друг и с взаимно възхищение се спогледаха.
— Бога ми, детенце — рече Кокардас, — виждам, че все още не си забравил занаята.
— Нито пък ти. Чиста работа, само дето кърпите ни отидоха на вятъра.
Ако понякога сме упреквали Паспоал, то не е било поради несправедливо пристрастие и доказателство за това е, че при случай никога не пропускаме да изтъкнем и добродетелите му: той беше човек пестелив.
Разглезен в разточителство, Кокардас, напротив, дори дума не отвори за носните кърпи.
— И така — подхвана той, — най-трудното е направено.
— До момента, в който някъде не е забъркан Лагардер, всичко върви по мед и масло — забеляза Паспоал.
— А Лагардер е далеч, по дяволите!
— От границата ни делят цели шейсет левги.
И двамата доволно потриха ръце.