Шумът в съседната стая се усили. Внезапно Кокардас и Паспоал трепнаха; зад гърба им нечий треперлив и пронизителен гласец едва чуто бе произнесъл:
— Време е!
Те мигновено се обърнаха. До масата бе застанал Гърбавия от двореца на Гонзаг и най-невъзмутимо разопаковаше пакетите им.
— Гръм да ме порази! — смая се Кокардас. — Този пък откъде изникна?
Паспоал предпазливо бе отстъпил назад.
Гърбавия подаде едната ливрея на Паспоал, а другата — на Кокардас.
— И по-бързо! — заповяда той, без да повишава глас.
Двамата приятели се колебаеха, особено гасконецът, който изобщо не можеше да се примири с мисълта, че трябва да облече лакейски одежди.
— По дяволите! — избоботи той. — Ти пък защо се бъркаш?
— Ш-шт! — изсъска Гърбавия. — Побързайте!
През вратата до тях долетя гласът на доня Крус:
— Чудесно! Липсва само носилката.
— Побързайте! — властно ги подкани Гърбавия и в същото време загаси лампата.
Вратата на стаята на Орор се отвори и във всекидневната нахлу смътна светлина. Кокардас и Паспоал се отдръпнаха зад стълбището, където набързо се преоблякоха. Гърбавия беше открехнал един от прозорците, гледащ към улица „Шантр“. В нощта се разнесе тихо изсвирване. Една от носилките тутакси се размърда. Междувременно двете камериерки пипнешком прекосяваха стаята. Гърбавия им отвори вратата.
— Готови ли сте? — попита тихо той.
— Готови сме — отзоваха се Кокардас и Паспоал.
— Тогава на работа!
В същия миг доня Крус излезе от стаята на Орор с думите:
— Май наистина ще се наложи да намеря носилка! Нима този тъй изискан иначе дявол не е помислил за това?
Гърбавия затвори вратата зад нея. Във всекидневната настъпи пълен мрак. Доня Крус не се боеше от хората; тъмнината вселяваше у нея страх от демоните. Бяха призовали дявола на шега и сега на доня Крус й се струваше, че вече усеща в мрака рогата му. Тя отстъпи към вратата на Орор с намерението да я отвори, но в същия миг две яки космати ръце стиснаха нейните. Ръцете принадлежаха на Кокардас-младши. Доня Крус понечи да извика, но викът заседна в конвулсивно свитото й от страх гърло. Орор, която продължаваше да се върти пред огледалото, прелестно гиздава в новата си премяна, изобщо не я чу, тъй като бе оглушена от врявата на тълпата, струпала се под прозореца й. Току-що бяха съобщили, че каретата на господин Ло, идваща откъм Ангулемския дворец, се намира на Траоарското кръстовище.
— Идва! Идва! — носеха се викове от всички страни.
— Госпожице — рече Кокардас с дълбок поклон, който не бе забелязан поради липсата на фенер, — позволете ми да ви предложа ръка, дявол го взел!
Доня Крус се озова в другия край на стаята. Там тя се натъкна на две други ръце, не толкова космати, но по-мазолести, които бяха собственост на брат Амабл Паспоал. Този път тя успя да нададе силен вик.
— Ето го! Ето го! — крещеше тълпата.
Викът на клетата доня Крус отиде нахалост също както поклона на Кокардас. Тя успя да се отскубне от втората прегръдка, но Кокардас я притискаше отблизо. Той и Паспоал действуваха така, че да й препречат всеки друг изход, освен вратата към каменното стълбище. Когато в крайна сметка доня Крус се намери до вратата, тя изведнъж широко се отвори. Светлината на уличните фенери падна върху лицето й. Кокардас не можа да сдържи един удивен жест. В същия миг някакъв мъж, който стоеше отвън на прага, хвърли едно наметало върху главата на доня Крус. Грабнаха я и, почти полудяла от страх, я натикаха в носилката, чиято врата веднага се затвори.
— В павилиона зад „Сен Маглоар“! — заповяда Кокардас.
Носилката потегли. Паспоал се върна, пърхащ като кротушка върху трева. Беше се докоснал до коприна! Кокардас бе потънал в дълбок размисъл.
— Толкова е миличка! — възхищаваше се нормандецът. — Ама толкова е миличка! О, този Гонзаг!
— Дявол го взел! — извика Кокардас с тон на човек, който иска да прогони някаква досадна мисъл. — Надявам се, че добре си свършихме работата!
— Каква нежна ръчичка!
— Петдесетте пистола са наши — заключи гасконецът и се озърна с такъв вид, сякаш не бе много сигурен в това, което казва.
— И каква снага! — продължаваше Паспоал. — Не завиждам на Гонзаг нито за титлите му, нито за златото му, но…
— Хайде, да тръгваме! — прекъсна го Кокардас.
— Сега дълго време няма да мога да мигна!
Кокардас го пипна за яката и го повлече подире си, но размисли и се спря.
— Милосърдието ни задължава да освободим старицата и хлапето й — каза той.
— Не намираш ли, че старата е доста добре запазена? — попита брат Паспоал, но в отговор получи силен удар в гърба.