Кокардас превъртя ключа в бравата и тъкмо да отвори, когато откъм стълбището се чу гласът на Гърбавия, когото те почти бяха забравили:
— Доволен съм от вас, юнаци, но ви предстои още работа. Оставете ключа на мира.
— Този кривчо май много взе да си въобразява! — изсумтя Кокардас.
— Сега, когато не го виждам, гласът му ми прави много странно впечатление — добави Паспоал. — Бих казал дори, че вече съм го чувал някъде.
Рязък повтарящ се звук им подсказа, че Гърбавия чаткаше с огниво. След миг лампата отново светна.
— Та какво още трябва да свършим, метр Езоп? — попита гасконецът. — Ха! Тъй ви наричаха май.
— И Езоп, и Йон, и как ли не още — отвърна човечето. — Сега чуйте внимателно какво ще ви заповядам!
— Поклони се на Негово превъзходителство, Паспоал! Да заповяда! И таз добра!
Кокардас вдигна ръка към шапката си. Паспоал го последва и с присмехулен тон добави:
— Очакваме заповедите на Ваше превъзходителство!
— И добре правите! — сухо отсече Гърбавия.
Нашите двама побойници се спогледаха. Паспоал загуби подигравателния си вид и промърмори:
— Разбира се, че съм чувал този глас!
Гърбавия измъкна иззад стълбището два от онези фенери с дръжки, дето нощем се носят пред носилките, и ги запали.
— Вземете — подаде им ги той.
— И таз хубава! — ядно се възпротиви Кокардас. — Да не би да смятате, че ще успеем да догоним носилката?
— Ако се движи все така, тя е вече далеч! — обади се и Паспоал.
— Взимайте!
Упорит беше този гърбушко. Нашите двама храбреци взеха фенерите.
Гърбавия посочи стаята, от която преди няколко минути беше излязла доня Крус.
— Там има една девойка.
— Още една! — възкликнаха в хор Кокардас и Паспоал. — Втората носилка! — помисли си нормандецът на глас.
— Девойката скоро ще бъде готова — продължи Гърбавия, — и ще излезе както и другата през тази врата.
— Ще ни види — кимна Кокардас към запалената лампа.
— Ще ви види.
— И какво ще правим тогава? — полюбопитствува гасконецът.
— Ще ви кажа. Ще се приближите до нея открито, но почтително и ще й речете: „Ние сме тук, за да ви отведем на бала в двореца.“
— В нарежданията, които получихме, не се споменава нито дума за това — възрази Паспоал.
А Кокардас попита:
— Ще ни повярва ли девойката?
— Ще ви повярва, ако й кажете името на този, който ви изпраща.
— Името на господин дьо Гонзаг?
— Не! Освен това, ще добавите, че господарят ви ще я чака в полунощ — запомнете добре! — точно в полунощ в дворцовата градина в кръга на Диана.
— Гръм да ме порази дано! — избухна Кокардас. — Да не би да имаме вече двама господари?
— Не — отвърна Гърбавия, — вие имате само един господар, но той не се казва Гонзаг.
След тези думи Гърбавия се насочи към витата стълба и вече бе сложил крак върху първото стъпало, когато Кокардас, който напразно се опитваше да запази нахалната си усмивка, попита:
— И как се казва нашият господар? Езоп II, без съмнение?
— Или пък Йон? — смутолеви Паспоал.
Гърбавия ги погледна; те сведоха очи. Тогава той отчетливо произнесе:
— Вашият господар се казва Анри дьо Лагардер!
Двамата приятели се стъписаха и сякаш изведнъж се смалиха.
— Лагардер! — повториха едновременно те с глух и разтреперан глас.
Гърбавия продължи да се изкачва по стълбището. Когато стигна на горния етаж, той за миг се обърна и ги изгледа, прегърбени и кротки, и изрече само следното:
— И се дръжте прилично!
Сетне изчезна.
— Ай! — изписка Паспоал, когато вратата горе се хлопна.
— Гръм да ме порази дано! — избъбра Кокардас. — Видяхме дявола!
— Да се държим прилично, доблестни ми друже.
— Да бъдем кротки като агънца, дявол го взел, и да се държим прилично! Но представи си — сепна се гасконецът, — стори ми се, че го познах.
— Кого, Парижанчето ли?
— Не, девойчето, дето го натикахме в носилката. Стори ми се, че е същата хубавичка циганка, която видях в Испания в ръцете на Лагардер.
Паспоал нададе вик: вратата на стаята на Орор се бе отворила.
— Това пък какво е? — потрепера гасконецът, когото вече всичко плашеше.
— Момичето, което видях във Фландрия заедно с Лагардер! — заекна Паспоал.
На прага на стаята стоеше Орор.
— Флор, къде си? — повика тя.
Превили гръб и с фенери в ръце, Кокардас и Паспоал пристъпиха напред. Решението им да се държат прилично все повече се затвърдяваше. С щръкналите си шпаги те наистина можеха да послужат за образец на съвършени лакеи. Малко швейцарски прислужници биха могли да се мерят с тях по непринуденост и изискани обноски. Орор бе тъй омайващо прелестна в своята бална премяна, че те с неподправено възхищение започнаха да й се любуват.