— Накъде отиваме, господи, накъде отиваме?
— Пейрол — рече нисичкият посредник, приближавайки се до масата, — държа вашите петдесет пистола, само защото сте вие, но по-напред свалете маншетите си.
— Моля? — докачи се довереникът на принц дьо Гонзаг. — Аз се шегувам само с равни, драги ми господинчо.
Шаверни погледна лакеите, които стояха зад каменното стълбище на регента.
— По дяволите! — промърмори той. — Онези негодници там като че ли скучаят. Таран, я върви да ги доведеш, за да има с кого да се пошегува почтеният господин Пейрол.
Този път довереникът се престори, че изобщо не е чул думите му. Той се сърдеше само срещу добри гаранции и се задоволи да спечели петдесетте пистола на Ориол.
— И тази хартия! — продължаваше да негодува старият Барбаншоа. — Все тази хартия!
— И пенсиите ни изплащат в хартия, бароне!
— Арендите също. Какво всъщност представляват тези парцалчета?
— Среброто си отива.
— Златото също. Искате ли да ви кажа, бароне, ние вървим към катастрофа.
— Тъй е, господин приятелю мой, натам вървим — съгласи се ла Юноде, стискайки скришом ръката на Барбаншоа. — На това мнение е и госпожа баронесата.
Гласът на Ориол отново се извиси над виковете, смеха и закачките.
— Чухте ли новината, голямата новина?
— Не, я дай да я чуем!
— Обзалагам се едно срещу хиляда, че няма да се досетите!
— Господин Ло е станал католик?
— Да не би госпожа дьо Бери да е пропила вода?
— Господин дю Мен е помолил регента за покана? Последваха стотици други невероятни предположения.
— Не познахте! — тържествуваше Ориол. — Не познахте, мили мои, и никога няма да познаете! Госпожа принцеса дьо Гонзаг, неутешимата вдовица на Ньовер, нашата Артемис, обречена на вечен траур…
При името на госпожа принцеса дьо Гонзаг всички възрастни благородници тутакси наостриха уши.
— И тъй — подхвана Ориол, — Артемис престана да пие праха на Мавзол. Госпожа принцеса дьо Гонзаг е на бала.
Разнесоха се удивени възклицания. Това бе наистина невероятно.
— Видях я с очите си, седнала до принцеса Палатин — потвърди нисичкият посредник. — Но видях и друго нещо, още по-изумително.
— Какво? — посипаха се въпроси от всички страни. Ориол се изкашля. Сега козовете бяха в него.
— Да, видях го — продължи той, — и при това нито ми се е привидяло, нито съм го сънувал. Видях как регентът отказа да приеме негово височество принц дьо Гонзаг.
Настъпи тишина. Това интересуваше всички, тъй като всички, които заобикаляха масата за ландскнехт, очакваха богатството си от Гонзаг.
— Че какво толкоз чудно има в това? — обади се Пейрол. — — Държавните дела…
— По това време Негово кралско височество никога не се занимава с държавни дела.
— Но ако все пак някой посланик…
— Негово кралско височество не беше с никакъв посланик.
— Или пък някой нов каприз…
— Негово кралско височество не беше с дама.
Ясните и категорични отговори на Ориол все повече разпалваха всеобщото любопитство.
— Но тогава с кого беше Негово кралско височество?
— Точно това се питаха всички — отвърна нисичкият посредник.
— Самият принц дьо Гонзаг се опитваше да разбере, при това беше в много лошо настроение.
— И какво му отговориха прислужниците? — полюбопитствува Кавай.
— Мистерия, господа, мистерия! Откакто получи някаква депеша от Испания, господин регентът е тъжен. Днес господин регентът заповядал да въведат през вратичката откъм Двора на фонтаните някаква особа, която никой от прислужниците не успял да види. Единствено на Блондо му се сторило, че зърнал във втория кабинет някакъв дребен човечец, облечен целият в черно, един гърбав.
— Гърбав! — повториха наоколо. — Гърбави колкото щеш!
— Негово кралско височество се е затворил с него. Лафар, Брисак и дори самата херцогиня дьо Фаларис намериха вратата му заключена.
За миг настъпи пълна тишина. През отвора на шатрата се виждаха осветените прозорци на кабинета на Негово кралско височество. Ориол случайно погледна натам.
— Вижте! Вижте! — извика той и посочи с ръка. — Те са още заедно.
Всички едновременно обърнаха поглед към прозорците на сградата. Върху белите завеси ясно се очертаваше фигурата на Филип Орлеански; той крачеше. Нечия неясна сянка, намираща се откъм страната на светлината, сякаш го съпровождаше. Това продължи само миг: двете сенки бяха задминали прозореца, а когато се появиха отново, вече бяха разменили местата си. Този път смътна бе фигурата на регента, докато върху завесата съвсем ясно се очертаваше сянката на тайнствения му събеседник: нещо безформено — голяма гърбица върху дребно тяло и дълги ръце, които живо жестикулираха.