II. Частен разговор
Силуетите на Филип Орлеански и на неговия гръбльо вече не се появиха на завесите на кабинета. Принцът отново бе седнал; Гърбавия стоеше пред него в почтителна, но решителна поза.
Кабинетът на регента имаше четири прозореца, два от които гледаха към Двора на фонтаните. В него се влизаше през три врати, едната от които беше официална и се отваряше към голямото преддверие, а другите две — тайни. Но точно в това се състоеше и загадката на комедията. След представленията на Операта, госпожиците, макар че бе напълно достатъчно да прекосят само „Кур-о-Ри“, пристигаха пред вратата на Орлеанския херцог, предшествувани от носачи на фенери, и удряха по нея колкото им сили държат; Косе, Брисак, Гонзаг, Лафар и маркиз дьо Бониве, незаконнороденият Гуфие, когото херцогиня дьо Бери бе взела на служба при себе си, „за да има инструмент за рязане на уши“, чукаха на другата врата посред бял ден.
Едната от тях водеше към „Кур-о-Ри“, а другата — към Двора на фонтаните, вече отчасти очертан от дома на банкера Маре дьо Фонбон и павилиона Реол. На първия от изходите портиерка беше една почтена старица, бивша оперна певица, а другият се пазеше от Льо Бреан, бивш коняр на Monsieur. Това бяха чудесни длъжности. Освен това Льо Бреан беше и един от пазачите на градината, където имаше една къщурка, току зад кръга на Диана.
Точно гласът на Льо Бреан чухме да се разнася от дъното на тъмния коридор, когато Гърбавия влезе през Двора на фонтаните. И наистина, очакваха го; регентът бе сам, регентът бе загрижен. Регентът бе все още в домашния си халат, макар че празникът отдавна беше започнал. Разкошната му коса бе навита на късчета хартия, а на ръцете си носеше от онези ръкавици, предназначени да поддържат белотата им. В своите „Мемоари“ майка му твърди, че тази му наклонност да полага прекомерно много грижи за себе си бил наследил от Monsieur. И наистина, чак до сетния си дъх Monsieur беше кокетен, та дори по-кокетен и от жена.
Регентът бе прехвърлил четирийсет и петата си година. Човек би могъл да му даде и малко повече поради голямата умора, която сякаш забулваше чертите му. При все това, той беше хубав; от лицето му лъхаше благородство и чар, а очите му, по женски нежни, излъчваха достигаща до слабост доброта. Устните му и най-вече бузите му притежаваха онази наследствена за Орлеанския род изнеженост и отпуснатост.
Майка му, принцеса Палатин, му бе дала нещичко от своето немско добродушие и пресметливост, но за себе си тя бе запазила най-доброто. Ако повярваме на онова, което тази възхитителна жена разказва за себе си в своите мемоари, тя дори не е и помислила да му даде от красотата, която изобщо не притежаваше.
Върху някои височайши темпераменти разпуснатостта едва-едва се отразява. Има люде железни, но Филип Орлеански не беше от тях. Лицето му, а и цялото му тяло най-енергично доказваха каква преумора му костват оргиите. Можеше дори да се предскаже, че този похабен живот изчерпваше последните си резерви и че смъртта вече го дебнеше на дъното на някоя бутилка шампанско.
На прага на кабинета Гърбавия бе посрещнат от един-единствен прислужник, който го въведе вътре.
— Вие ли ми писахте от Испания? — попита регентът, след като го измери с поглед.
— Не, ваше височество — почтително отвърна Гърбавия.
— А от Брюксел?
— Нито от Брюксел.
— А от Париж?
— Също не.
Регентът отново го изгледа.
— Би ме учудило, ако вие се окажете този Лагардер — промърмори той.
Гърбавия се поклони с усмивка.
— Господине — благодушно и сериозно каза регентът, — и през ум не ми мина да правя намек за това, което си мислите. Аз никога не съм виждал Лагардер.
— Господине — прекъсна го Гърбавия, продължавайки да се усмихва, — когато е бил гвардейски улан при вашия височайши чичо, са го наричали Хубавия Лагардер. Аз никога не съм бил нито хубав, нито гвардеец.
На Орлеанският херцог никак не му се щеше да се задълбочават на тази тема.
— Как се казвате? — попита той.
— У дома ме наричат майстор Луи, ваше височество. Навън хора като мен нямат друго име, освен прякора, който им дадат.
— Къде живеете?
— Много далече.
— Това отказ ли е да ми кажете къде живеете?
— Да, ваше височество.
Филип Орлеански строго го погледна и тихо произнесе:
— Аз имам полиция, господине, и тя минава за способна, тъй че лесно мога да узная…
— Щом Ваше кралско височество толкова държи на това, предпочитам да не му противореча — прекъсна го Гърбавия. — Живея в двореца на принц дьо Гонзаг.
— В двореца на Гонзаг?! — удиви се регентът.