Гърбавия се поклони и отвърна хладно:
— Наемите там са скъпи.
Регентът изглеждаше замислен.
— Отдавна, много отдавна — рече той, — за първи път чух да се говори за Лагардер. Някога той беше непоправим дуелист.
— Оттогава направи каквото можа, за да изкупи лудориите си.
— Какъв сте му вие?
— Никакъв.
— Защо самият той не дойде?
— Защото му бях под ръка.
— А ако поискам да го видя, къде бих могъл да го намеря?
— Не мога да отговоря на този въпрос, ваше височество.
— Но все пак…
— Вие имате полиция, която минава за способна, опитайте.
— Това предизвикателство ли е, господине?
— Не, ваше височество, заплаха. Само след час Анри дьо Лагардер може да бъде извън обсега на вашите издирвания, но постъпката, която предприе за успокоение на съвестта си, той никога вече не ще повтори.
— Та нима е направил тази постъпка против волята си? — попита Филип Орлеански.
— Против волята си, точно това е думата — отвърна Гърбавия.
— Защо?
— Защото залогът в тази игра, която той би могъл изобщо да не започва, е цялото щастие на неговия живот.
— Но кой го е принудил да я играе?
— Една клетва.
— Пред кого?
— Пред един човек, който умираше.
— И как се казваше той?
— Много добре знаете, ваше височество, този човек се казваше Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.
Регентът отпусна глава на гърдите си.
— Цели двайсет години минаха оттогава, а аз нищо не съм забравил, нищо! — прошепна той с променен глас. — Обичах го, моя беден Филип, и той ме обичаше. Откакто ми го убиха, не знам дали съм се докосвал до ръката на искрен приятел.
Гърбавия просто го поглъщаше с очи. Върху лицето му се бе изписало силно вълнение. В един миг той понечи да каже нещо, но с голямо усилие на волята се въздържа и лицето му отново възвърна своята невъзмутимост.
Филип Орлеански вдигна глава и бавно продължи:
— Бях близък роднина на херцог дьо Ньовер. Сестра ми се омъжи за негов братовчед, херцог дьо Лорен. Като принц и негов съюзник аз дължа закрила на вдовицата му, която освен това е жена на един от най-скъпите на сърцето ми приятели. Ако дъщеря й е жива, аз обещавам, че тя ще бъде богата наследничка и ще се омъжи за принц, ако пожелае. Що се отнася до убийството на моя беден Филип, говори се, че притежавам една-единствена добродетел — не съм злопаметен, и това е вярно, тъй като мисълта за отмъщение се заражда и умира в мен почти едновременно, но когато ми съобщиха: „Филип е мъртъв“, аз също дадох клетва. Днес аз управлявам държавата и да накажа убиеца на Ньовер вече няма да бъде отмъщение, а справедливост.
Гърбавия мълчаливо се поклони. Филип Орлеански продължи:
— Има още много неща, които трябва да разбера. Защо Лагардер се е бавил толкова дълго време преди да се обърне към мен?
— Защото си беше казал: „В деня, когато се откажа от настойничеството си, искам госпожица дьо Ньовер да бъде жена и да може да разпознава своите приятели и врагове.“
— Има ли доказателства за това, което твърди?
— Да, с изключение на едно.
— Кое?
— Доказателството, което трябва да разобличи убиеца.
— Но той познава убиеца.
— Смята, че го познава, но има един характерен белег, който може да потвърди подозренията му.
— Белегът не може да послужи за доказателство.
— Много скоро Ваше кралско височество ще има възможността да прецени това сам. А колкото до произхода и самоличността на младата девойка, не може да има никакви съмнения.
Регентът размишляваше.
— Каква клетва е дал Лагардер? — попита той след кратка пауза.
— Беше обещал да стане баща на детето — отвърна Гърбавия.
— Значи е бил там в момента на смъртта му?
— Да, там е бил. Умиращият Ньовер му повери настойничеството на дъщеря си.
— А извади ли Лагардер шпага, за да защити Ньовер?
— Той направи каквото можа и след смъртта на херцога отнесе детето, макар да бе останал сам срещу двайсетима.
— Знам, че на света няма по-страховита шпага — промълви регентът, — но има нещо неясно в отговорите ви, господине. Щом Лагардер е присъствувал на битката, защо казвате, че само подозира кой е убиецът?
— Било е тъмна нощ. Убиецът е бил с маска и е нанесъл удара откъм гърба.
— Нима самият господар е сторил това?
— Да, самият господар. И Ньовер рухна под удара с вик: „Друже, отмъсти за мен!“.
— А този господар — продължи регентът с очевидно колебание, — не беше ли маркиз дьо Кайлюс-Тарид?
— Маркиз дьо Кайлюс-Тарид е покойник от години — отвърна Гърбавия, — докато убиецът е жив. Достатъчна е само една дума на Ваше кралско височество и Лагардер ще му го посочи още тази нощ.