— Хайде де! — изуми се Пейрол.
— И че господин Пейрол ще стане честен човек — заключи Hoce.
Последва нов изблик на веселие. Всички напуснаха масата и се струпаха на входа на шатрата, след като Hoce, поглеждайки случайно към каменното стълбище, бе извикал:
— Вижте! Вижте! Ето го! Не, не регентът, черното човече!
И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.
IV. Спомени за тримата Филиповци
Черното човече държеше в ръка лорнет и разглеждаше празничната украса с вид на истински познавач. То най-любезно се кланяше на дамите и току се подсмиваше под мустак като някой гръбльо, какъвто всъщност беше. На лицето си носеше маска от черно кадифе. И колкото повече се приближаваше до нашите играчи, с толкова по-жив интерес го разглеждаха те, но не ще и съмнение, че този, който го наблюдаваше най-внимателно, бе господин Пейрол.
— Що за дяволско изчадие! — извика най-сетне Шаверни. — Я чакайте! Това май е…
— Ами да, той е! — потвърди Навай.
— Кой? — попита дебелият Ориол, който беше късоглед.
— Нашият неотдавнашен познайник — отвърна Шаверни.
— Човекът с десетте хиляди екю!
— Човекът от кучешката колиба!
— Езоп II, наречен още Йон.
— Не може да бъде! — изуми се Ориол. — Такова създание в кабинета на регента?!
— Какво ли може да е казал на Негово кралско височество? — мислеше си Пейрол. — Този негодник никога не ми е вдъхвал доверие.
Черното човече продължаваше да се приближава, но сякаш изобщо не забелязваше групата, застанала на входа на шатрата. То надзърташе през лорнета си, усмихваше се, кланяше се. Човек надали би могъл да намери по-любезно и в по-добро разположение на духа черно човече от него. То беше вече достатъчно близо, за да го чуят как си мърмори през зъби:
— Очарователно! Очарователно! Всичко е толкова очарователно. Само Негово кралско височество е способен на подобно нещо. Ах, колко съм доволен, че видях всичко това! Много съм доволен! Много!
Във вътрешността на шатрата се разнесоха гласове. На масата, изоставена от нашите играчи, се бе настанила друга компания, състояща се почти изцяло от люде високопоставени и на почтена възраст.
— Не знам какво се е случило — каза един от тях, — но току-що видях Бониве да удвоява постовете по изрична заповед на регента.
— В „Кур-о-Ри“ има две роти гвардейци — додаде друг.
— Регентът бе недостъпен.
— Машо се е насадил на пачи яйца.
— Дори самият Гонзаг не можа да измъкне думичка от него!
Нашите играчи наостриха уши, но новодошлите тутакси снишиха глас.
— Предчувствувам, че ще се случи нещо — промърмори Шаверни.
— Попитайте гадателя! — разсмя ce Hoce.
Черното човече най-учтиво го поздрави.
— Положително ще се случи нещо, но какво? — рече то и като избърса грижливо лорнета си, продължи: — Да, положително ще се случи нещо, при това нещо съвсем неочаквано. Хе-хе-хе! — подсмихна се то, придавайки на пронизителното си треперливо гласче необичайно тайнствен тон: — Излизам от едно горещо, много горещо място и сега студът ме сковава. Позволете ми да вляза, господа, ще ви бъда много задължен.
То леко потрепера. Нашите комарджии се отдръпнаха, без да откъсват поглед от него. Кланяйки се наляво и надясно, Гърбавия се шмугна в шатрата. Когато забеляза групата знатни велможи, насядали около масата, той доволно поклати глава и рече:
— Тъй, тъй, има нещо. Регентът е загрижен, стражата е удвоена, но никой не знае какво става. Господин херцогът дьо Треме също не знае, макар че е губернатор на Париж; не го знае и господин Машо, при все че е полицейски лейтенант. Да не би вие да знаете, господин дьо Роан-Шабо? Или пък вие, господин дьо Ла Ферте-Сантер? Ами вие, господа — обърна се той към нашите играчи, които неволно отстъпиха назад, — и вие ли не знаете?
Никой не отговори. Господата дьо Роан-Шабо и дьо Ла Ферте-Сантер свалиха маските си. Такъв беше обичаят, когато искаха учтиво да принудят някой непознат да покаже лицето си. Гърбавия се поклони със смях и каза:
— Безполезно е, господа, вие никога не сте ме виждали.
— Господин барон — попита Барбаншоа своя верен съсед, — познавате ли този оригинал?
— Не, господин барон — отвърна ла Юнодай, — но ще да е някой изключителен самохвалко!
— Бих се обзаложил на едно срещу хиляда — подхвана Гърбавия, — за да се опитате да отгатнете какво става, но само ще си загубя времето. Тук не става дума за неща, които са ежедневна тема на вашите открити разговори и скрити помисли, нито пък за неща, които са предмет на благоразумните ви опасения, уважаеми господа.