В схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ нямаше човек, който да не е убивал но въпреки това всички потръпнаха и почувствуваха как кръвта им се смръзва във вените. Кокардас стовари върху масата огромния си пестник. Пейрол наведе глава и притихна.
— Една вечер — продължи шепнешком, сякаш против волята си брат Паспоал, — Филип дьо Гонзаг дойде доста по-рано. Гарба измери пулса му — беше ускорен. „Спечелили сте много пари на комар“ — рече му Гарба, който добре го познаваше. Гонзаг се разсмя и отговори: „Загубих две хиляди пистола“, но веднага след това добави: „Днес във фехтовалната зала Ньовер опита едно нападение, но вече не му стигат сили, за да държи шпагата.“ — „Значи краят наближава — промърмори доктор Гарба. — Може би утре…“ Но — побърза да добави Паспоал с почти радостен глас — дните се следват, без да си приличат. — На следния ден Филип, херцог дьо Шартр натовари Ньовер в каретата си и — давай, кочияшо, към Турен! Негово височество отведе Ньовер в имението си. И тъй като метр Гарба го нямаше там, Ньовер скоро се почувствува по-добре. А оттам, търсейки слънце, топлина и живот, той прекоси Средиземно море и отиде в Неапол. Филип дьо Гонзаг отново навести моя почтен господар и му нареди да понаобиколи тези места. Тъкмо приготвях багажите, когато една нощ, за нещастие, аламбикът му се пукна и клетият доктор Пиер Гарба умря веднага след като вдъхна изпаренията на своя елексир на дълголетието!
— Ах, достопочтеният му италианец! — възкликнаха всички.
— Ами да! — простодушно се съгласи Паспоал. — Мен ако питате, аз много съжалявах за него. Но чуйте края на историята. Ньовер прекара извън Франция осемнайсет месеца, а когато се завърна целият кралски двор беше изумен: Ньовер се бе подмладил с десет години! Ньовер бе силен, бодър, неуморим! С една дума днес, както на всички ви е известно, той е първата шпага в света след Хубавия Лагардер.
Брат Паспоал прие смирен вид и млъкна, а Кокардас довърши:
— И това е дотолкова вярно, че господин дьо Гонзаг е сметнал за необходимо да наеме осмина професионални фехтовачи, за да се справи с него… Гръм да ме порази!
Господин Пейрол пръв наруши настъпилото мълчание.
— И какво целите с тези врели-некипели? — попита той. — Да ви увелича възнаграждението ли?
— И то значително — потвърди гасконецът. — Не е почтено да се определя една и съща цена за баща, който отмъщава за честта на дъщеря си и за Дамон, който иска преждевременно да наследи Питий.
— Колко искате?
— Сумата да се утрои.
— Тъй да бъде — без колебание отсече Пейрол.
— Второ, след като свършим работа всички да бъдем приети в свитата на Гонзаг.
— Добре! — съгласи се отново довереникът.
— И трето…
— Искате твърде много… — започна Пейрол, но Кокардас го прекъсна:
— О, небеса! — извика той и се обърна към Паспоал. — Той смята, че искаме твърде много!
— Нека бъдем справедливи! — рече по-мекушавият му помощник.
— Твърде вероятно е кралският племенник да поиска да отмъсти за приятеля си и тогава…
— Тогава преминаваме границата — намеси се Пейрол, — Гонзаг откупува италианските си имения и сме на сигурно място.
Кокардас се посъветва с поглед най-напред с Паспоал, а след туй и с останалите си съучастници.
— Спазарихме се — рече той.
Пейрол веднага му подаде ръка, но гасконецът не я пое. Той удари по шпагата си и заяви:
— Ето го нотариусът, който носи отговорност за вас, любезни ми господин Пейрол. Гръм да ме порази! Поне вие никога няма да се опитате да ни измамите!
Най-сетне свободен, Пейрол стигна до вратата. На прага той се спря и каза:
— Изпуснете ли го обаче, все едно че нищо не е било.
— Това се разбира от само себе си. Спете спокойно, драги ми господин Пейрол!
Силен взрив от смях изпроводи довереника, после всички в един глас весело извикаха:
— Да пием! Дайте да пием!
IV. Парижанчето
Беше едва четири подир обед. Нашите побойници разполагаха с предостатъчно време. Всички бяха в чудесно настроение с изключение на Паспоал, който тежко въздишаше, след което твърде дълго се беше заплесвал по кривогледата повлекана. В схлупеното помещение на странноприемницата „Адамовата ябълка“ се пиеше, разнасяха се викове и песни. Обедната жега бе понамаляла, жътварите на дъното на крепостния ров се бяха размърдали и сега бързо връзваха на снопи богатата овесена реколта.