— Ньовер! — извикаха двайсетина гласа в хор. — Филип дьо Ньовер!
Гърбавия свали шапка и бавно произнесе:
— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, убит под стените на замъка Кайлюс-Тарид на 24 ноември 1697 година!
— Убит подло в гръб, както разправят — промълви господин дьо Ла Вогюйон.
— От засада — добави Ла Ферте.
— Ако не се лъжа — обади се и господин дьо Роан-Шабо, — обвиниха в това маркиз дьо Кайлюс-Тарид, бащата на принцеса дьо Гонзаг.
По-младите също разговаряха помежду си.
— Баща ми неведнъж ми е разказвал за това — сподели Навай.
— Баща ми беше приятел на покойния херцог дьо Ньовер — каза Шаверни.
Пейрол слушаше и все повече се свиваше.
Гърбавия поде отново с тих плътен глас:
— Убит подло в гръб, от засада, да, всичко това е вярно, но виновникът не се казваше Кайлюс-Тарид.
— Как се казва тогава? — разнесоха се въпроси от всички страни.
Но на черното човече му бе скимнало изобщо да не им отговаря.
То продължи с подигравателен, игрив тон, в който се долавяше горчивина:
— Това вдигна шум, господа! Ах, по дяволите, това вдигна наистина голям шум! Цяла седмица не се говореше за нищо друго. Седмица по-късно се говореше значително по-малко. След месен онези, които все още произнасяха името на Ньовер, бяха гледани тъй, сякаш идваха от Понтоаз…
— Негово кралско височество направи невъзможното! — прекъсна го господин дьо Роан.
— Да, да, знам. Негово кралско височество беше един от тримата Филиповци. Негово кралско височество поиска да отмъсти за приятеля си. Но как? Замъкът Кайлюс е накрай света. Нощта на 24 ноември запази тайната си. Всеизвестно е, че негово височество принц дьо Гонзаг… Впрочем — сепна се черното човече, — не е ли случайно тук един достоен служител на господин дьо Гонзаг, на име Пейрол?
Ориол и Hoce се отдръпнаха, за да открият объркания Пейрол.
— Всеизвестно е, както щях да добавя — продължи Гърбавия, — че негово височество принц дьо Гонзаг, който бе също един от тримата Филиповци, също така е направил всичко, което е било по силите му, за да отмъсти за своя приятел. Но уви, напразно. Никакъв знак, никакво доказателство! Волю-неволю трябваше да оставят на времето, тоест на бога, грижата да открие виновника.
Пейрол имаше едно-единствено желание: да се измъкне оттук колкото се може по-скоро, за да предупреди Гонзаг. Но въпреки това продължаваше да стои, за да разбере докъде ще дръзне да стигне във вероломството си Гърбавия. Виждайки да изплува от забвението споменът за 24 ноември, Пейрол се почувствува малко нещо като човек, когото са сграбчили за гушата. Гърбавия имаше право: кралският двор изобщо не притежава памет, в кралския двор мъртвите отпреди двайсет години са двайсет пъти забравени. Тук обаче имаше едно изключително обстоятелство: покойникът беше част от нещо като триумвират, чиито други двама членове бяха живи и всемогъщи, Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг. Безспорен е фактът, че ако видеха интереса, изписан върху лицата на всички, бихте помислили, че става дума за убийство, извършено едва ли не снощи. Ако намерението на Гърбавия беше да възкреси брожението около онази отколешна тайнствена трагедия, успехът му бе пълен.
— Хе-хе! — изскърца той, обгръщайки присъствуващите с бърз, пронизителен поглед. — Човек трябва да се уповава на небето само в краен случай. Но аз познавам люде мъдри, които ни най-малко не се смущават да прибегнат до тази последна възможност. Пък и искрено казано, господа, можеше и по-зле да бъде, небето има поне очи, по-добри от тези на полицията, небето е търпеливо, то разполага с време. Вярно, понякога закъснява, минават дни, месеци, години, но удари ли часът…
Гласът на Гърбавия глухо потрепваше. Той замълча. Въздействието на думите му беше толкова силно и осезателно, че всеки изпита усещането сякаш неясна заплаха, затаена в пронизителния му речитатив, бе отправена към всички едновременно. Тук имаше само един виновник, един слуга, едно оръдие. Всички други изтръпнаха. Армията на приближените на Гонзаг, състояща се изцяло от хора твърде млади, за да могат да бъдат дори заподозрени, се огъваше под бремето на непознато мъчително униние. Дали пък вече не чувствуваха, че с всеки изминат ден тайнствената верига, която ги приковаваше към господаря им, все повече се скъсяваше? Дали не предугаждаха, че Дамоклиевият меч скоро щеше да увисне над главата на самия Гонзаг? Кой знае? За подобни предчувствия няма разумно обяснение. Те се страхуваха.
— Когато удари часът — продължи Гърбавия, — а той рано или късно винаги удря, един мъж, един пратеник от оня свят, един призрак излиза от гроба, защото такава е волята божия. И този мъж, макар понякога и против волята си, изпълнява своята съдбовна мисия. Ако е силен, нанася удар; ако е немощен, ако десницата му е като моята и не може да издържи тежестта на меча, той дебне, провира се… докато успее да доближи презрените си устни до ухото на всемогъщите и в кобния час, едва чуто или със страшна сила, изуменият отмъстител чува от висините да долита името на убиеца…