При вида на Гонзаг врявата тутакси стихна: Всички, с изключение на Шаверни, приеха угоднически вид и побързаха да му изкажат почитанията си.
— Най-сетне ви открихме, господин братовчеде — рече Навай. — Вече се безпокояхме.
— Без нашия любезен принц няма празник! — извика Ориол.
— Между впрочем, братовчеде — намеси се Шаверни сериозно, — известно ли ти е какво става?
— Стават доста неща — отвърна Гонзаг.
— Да не искаш да кажеш, че вече са те уведомили какво се случи тук преди малко? — попита Шаверни.
— Доложих за това на негово височество — обади се Пейрол.
— А каза ли му за човека с моряшката сабя? — поинтересува се Hoce.
— Шегите после! — прекъсна го Шаверни. — Благоволението на регента е последното ми богатство, при все че го получавам от втора ръка. Държа обаче моят славен братовчед да запази положението си в кралския двор. Ако можеше да помогне на регента в издирванията му…
— Всички ние сме на разположение на принца — обадиха се в един глас нехранимайковците.
— От друга страна — продължи Шаверни, — тази история с Ньовер, която излиза наяве след толкова години, ме привлича като най-необичаен роман. Имаш ли някакви подозрения, братовчеде?
— Не — отвърна Гонзаг, после, сякаш внезапно някаква мисъл го бе поразила, добави: — Всъщност, има един човек…
— Какъв човек!
— Не го познавате, прекалено сте млади.
— Как се казва?
— Този човек — помисли Гонзаг на глас, — навярно би могъл да каже от чия ръка загина моят беден Филип дьо Ньовер.
— Как се казва? — попитаха отново наоколо.
— Кавалерът Анри дьо Лагардер.
— Той е тук! — възкликна Шаверни лекомислено. — Ами разбира се, та това е нашето черно домино!
— Какво? — живо попита Гонзаг. — Видяхте ли го?
— Просто една глупава история. Братовчеде, нито сме го виждали, нито сме го чували този Лагардер, но ако случайно е тук, на бала…
— Ако беше тук, на бала — довърши Гонзаг, — то аз на драго сърце бих поел задължението да посоча на Негово кралско височество убиеца на Филип дьо Ньовер!
— Аз съм тук! — произнесе зад гърба му плътен мъжки глас. Този глас накара Гонзаг да трепне толкова силно, че Hoce беше принуден да го подкрепи.
VII. Габъровата алея
Принц дьо Гонзаг се забави за миг, преди да се обърне. Неговото колебание едновременно смая и озадачи свитата му. Шаверни смръщи вежди.
— Тази особа ли се зове Лагардер? — попита той и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.
Гонзаг най-сетне се обърна и хвърли поглед към човека, който беше произнесъл думите: Аз съм тук! Човекът стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Лицето му беше открито.
— Да, това е той! — потвърди Гонзаг тихо.
При произнасянето на името Лагардер, принцесата, която от началото на тази сцена не беше помръднала от мястото си, унесена в своите мисли, сякаш изведнъж се събуди. Тя цяла се превърна в слух, ала не смееше да се приближи.
Това бе човекът, в чийто ръце се намираше съдбата й.
Лагардер беше облечен в безупречен дворцов костюм от бял сатен, извезан със сребро. Това бе както и преди Хубавия Лагардер, да, това беше същият онзи Лагардер, но по-хубав откогато и да било. Без да изгуби нищо от гъвкавината си, снагата му бе наедряла и станала още по-внушителна. Лицето му издаваше жив ум и непреклонна воля, само в очите му някаква тиха и примирена печал смекчаваше яркия пламък на погледа. Страданието е отредено за възвишени души; той бе възвишена душа и беше страдал. Но тялото му бе от бронз. Както вятърът, дъждът, снегът и бурите се плъзгат по твърдия лоб на статуите, така времето, умората, мъката, радостта и любовта се бяха плъзгали по гордото му чело, без да оставят следа.
Той беше хубав, той беше млад, и оттенъкът на старо злато, с който испанското слънце беше белязало страните му, чудесно отиваше на русата му коса. И точно тук биеше на очи необичаен контраст: меката свилена коса обрамчваше гордо, обветрено лице на воин.
Тук имаше също толкова изискани, също толкова разкошни костюми като неговия, но те никому не прилягаха така, както на Лагардер. Той приличаше на крал.
Лагардер дори не обърна внимание на фанфаронския жест на малкия маркиз дьо Шаверни и като хвърли бърз поглед към принцесата, сякаш за да й каже: „Почакайте ме!“, сграбчи принца за дясната ръка и го дръпна настрана. Гонзаг безропотно го последва.
— Господа, бъдете готови! — тихо предупреди Пейрол.
На мига звъннаха няколко оголени рапири. Госпожа дьо Гонзаг се приближи и застана между групата, образувана от нейния съпруг и Лагардер, и шайката обесници на принца.