Лагардер продължаваше да мълчи.
— Какво желаете, господине? — попита Гонзаг с неестествен глас.
Те стояха под един полилей и лицата и на двамата бяха ярко осветени. И двамата бяха пребледнели, впили яростен поглед един в друг. Скоро уморените очи на принц дьо Гонзаг премигаха, после се сведоха. Той ядно тропна с крак и като се опита да издърпа ръката си, отново попита:
— Какво желаете от мен, господине?
Но десницата, която го държеше, бе от стомана. Той не само че не успя да се освободи, но тук присъствуващите станаха свидетели на нещо много странно. Все тъй невъзмутим, Лагардер започна да стиска ръката му. Смазана в това менгеме, китката на Гонзаг се скова.
— Причинявате ми болка! — прошепна той и по челото му изби пот.
Анри продължи да мълчи и стисна още по-силно. Гонзаг нададе сподавен вик. Свитите пръсти на дясната му ръка се отпуснаха против волята му и тогава Лагардер, все тъй безстрастен и ням, смъкна ръкавицата от нея.
— Нима ще допуснем това, господа?! — извика Шаверни и пристъпи напред с вдигната шпага.
— Кажете на хората си да мируват! — заповяда Лагардер.
— Господа — обърна се Гонзаг към хранениците си, — моля ви да не се намесвате!
Ръката му беше оголена. Пръстът на Лагардер се спря върху един дълъг белег, започващ от китката.
— Това е мое дело! — промълви той дълбоко развълнуван.
— Да, ваше е, не съм забравил! — изсъска Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха. — Защо е нужно да ми го напомняте?
— Господин дьо Гонзаг — отговори бавно Анри, — заставаме лице срещу лице за първи, но не и за последен път. Досега хранех само съмнения, беше ми нужна увереност. Вие сте убиецът на Ньовер!
Гонзаг нервно се засмя.
— Аз съм принц дьо Гонзаг! — произнесе той тихо, но с високо вдигната глава. — Имам достатъчно милиони, за да купя цялото правосъдие, останало на тази земя. Освен това регентът гледа и вижда само чрез моите очи, докато вие разполагате с едно-единствено оръжие срещу мен — шпагата ви. Хайде де, извадете я! Обзалагам се, че няма да го сторите!
И той крадешком се озърна към телохранителите си. Лагардер поклати глава:
— Не, господин дьо Гонзаг, вашият час още не е настъпил. Мястото и времето ще избера аз! Веднъж вече ви казах: „Ако не потърсите Лагардер, Лагардер сам ще ви намери“. Вие не ме потърсихте и ето ме! Бог е справедлив, Филип дьо Ньовер ще бъде отмъстен!
Той пусна ръката на Гонзаг, който тутакси отстъпи няколко крачки назад. Но Лагардер вече не се интересуваше от него. Той се обърна към принцесата и почтително и се поклони с думите:
— Госпожо, аз съм на вашите заповеди.
Принцесата се втурна към мъжа си и му прошепна на ухото:
— Господине, ако предприемете каквото и да било срещу този човек, ще ме намерите на пътя си!
После се върна при Лагардер и му подаде ръка. Гонзаг беше достатъчно силен, за да прикрие яростта, от която кръвта му кипеше. Той се присъедини към свитата си и каза:
— Господа, ей този тук иска да ви лиши отведнъж и от богатство, и от бъдеще, но той е луд и съдбата сама го предава в ръцете ни! Последвайте ме!
Принцът се насочи право към каменното стълбище и накара да му отворят вратата, водеща към покоите на регента.
Току-що бяха обявили началото на среднощната вечеря в двореца и разкошните шатри, опънати насред дворовете. Градината бързо обезлюдяваше. Под гъстите дървесни масиви нямаше жива душа, само тук-там по широките алеи се мяркаха закъснели. Сред тях несъмнено бихме познали барон, дьо Барбаншоа и барон дьо ла Юнодай, които, куцукайки припряно, току повтаряха:
— Накъде отиваме, господин барон! Накъде?!
— Да вечеряме — отговори госпожица Сидализ, която минаваше под ръка с един мускетар.
Много скоро Лагардер и принцеса дьо Гонзаг останаха съвсем сами под гъстия свод на красивата габърова алея, която се виеше успоредно на улица „Ришельо“.
— Господине — подхвана принцесата с треперещ от вълнение глас, — току-що чух името ви. След цели двайсет години вашият глас събуди в мен един мъчителен спомен. Вие, да, сигурна съм в това, точно вие поехте в ръцете си моята дъщеря в замъка Кайлюс-Тарид!
— Да, аз бях — потвърди Лагардер.
— Защо ме измамихте тогава, господине? Отговорете ми искрено, умолявам ви!
— Защото божието милосърдие ме осени, госпожо. Но това е дълга история, чиито подробности ще научите по-късно. Аз защитавах вашия съпруг, аз приех сетните му слова, аз спасих детето ви. Нужно ли е повече, за да ми имате доверие, госпожо?
Принцесата го погледна.
— На челото ви бог е изписал честност — промълви тя. — Не знам, нищо не знам, тъй често са ме мамили!
Лагардер беше хладен, а гласът му прозвуча почти враждебно: