— О, равен! — възкликна отново с негодувание госпожа дьо Гонзаг.
— Дори по-голям от вашия — повиши глас Лагардер, — тъй като авторитетът, делегиран ми тържествено от умиращия баща, е напълно достатъчен, за да замени вашия майчински авторитет, и при това аз съм го заплатил с цената на една трета от моя живот. И това, госпожо, ми дава едно-единствено право: да бдя още по-зорко, още по-нежно и по-грижовно над сирачето. Аз претендирам да се възползувам от това си право и по отношение на майка й.
— Нима не ми вярвате? — прошепна принцесата.
— Тази сутрин, госпожо, аз бях тук, спотаен сред тълпата, когато ви чух да казвате: „Ако дъщеря ми дори за миг е забравила гордостта на произхода си, аз ще забуля лицето си и ще кажа: «Ньовер е мъртъв завинаги!»“
— Да се опасявам ли, че…? — понечи да го прекъсне принцесата, смръщвайки вежди.
— Няма защо да се опасявате, госпожо! Под моя закрила дъщерята на Ньовер остана по-чиста от ангел небесен.
— В такъв случай, господине…
— В такъв случай, госпожо, ако вие няма от какво да се страхувате, то аз имам.
Принцесата прехапа устни. Очевидно бе, че наближаваше мигът, в който нямаше да може да сдържи гнева си.
— Дойдох при вас щастлив, изпълнен с доверие и надежда — поде отново Лагардер. — Но думите ви вледениха душата ми, госпожо. Ако не бяха те, дъщеря ви отдавна щеше да бъде във вашите обятия. Как е възможно най-напред да ви дойде на ум точно тази мисъл! — възкликна пламенно той. — Още преди да сте зърнала дъщеря си, едничката си рожба, високомерието вече заглушаваше гласа на вашата обич! Знатната дама ми сочеше своя герб, докато аз дирех майчиното сърце! Страх ме е, уверявам ви, и макар че не съм жена, госпожо, аз разбирам майчината любов другояче, защото ако някой ми кажеше: „Тук е дъщеря ви, едничкото дете на мъжа, когото обожавахте, и тя ще приюти чело във вашите обятия и радостните ви сълзи ще се смесят…“, ако някой ми кажеше това, госпожо, струва ми се бих имал една-едничка мисъл, която би ме опиянила, би ме подлудила — да прегръщам, да целувам моето дете!
Принцесата плачеше, но гордостта й не позволяваше да излага на показ сълзите си.
— Съдите ме, без да ме познавате! — промълви тя.
— Да, госпожо, оценявам ви по една-единствена дума. Ако се касаеше за мен, то аз търпеливо щях да чакам, но става дума за нея и аз нямам никакво време за губене. Каква съдба очаква това дете в дом, където не сте господарка? Какви гаранции ще ми дадете за вашия втори съпруг, а и за самата себе си? Отговорете, питам ви! Какъв е новият живот, който сте й предопределили? Какво е щастието, което ще получи в замяна на онова, загубеното? Ще бъде именита, нали? И богата? И повече почести, в замяна на по-малко радост? И повече високомерие, отколкото мъдра добродетелност? Не, госпожо, не затова дойдохме тук. Бихме дали цялото величие, всички богатства и почести на света в замяна на една единствена думичка, казана от сърце, и ние все още чакаме тази дума. Къде е вашата обич? Не я виждам! Гордостта ви тръпне, а сърцето ви мълчи. Страхувам се, чувате ли, страхувам се, но вече не от господин дьо Гонзаг, а от вас, нейната майка! Опасността е тук, усещам я, чувствувам я, и ако не мога да защитя от нея дъщерята на Ньовер, както съм я защитавал от всички други опасности, значи всичко е било напразно, значи съм престъпил клетвата си към покойника!
Лагардер млъкна. Той чакаше отговор, но принцесата запази мълчание.
— Госпожо — подхвана той отново, като полагаше усилия да се успокои, — простете ме, но моят дълг ме принуждава, моят дълг ми заповядва да поставя условията си преди всичко. Искам Орор да бъде щастлива! Искам Орор да бъде свободна, а не ваша робиня…
— Доизкажете се, господине! — прекъсна го принцесата с предизвикателен тон.
Лагардер се спря.
— Не, госпожо — отвърна той, — няма да се доизкажа от уважение към вас самата. Вие достатъчно добре ме разбрахте.
Госпожа дьо Гонзаг горчиво се усмихна и вдигайки внезапно глава, за да го погледне право в очите, запокити в лицето на смаяния Лагардер следните думи:
— Госпожица дьо Ньовер е най-богатата наследничка във Франция. Когато някой е убеден, че държи плячката в ръцете си, той може да хитрува колкото му е угодно. Разбрах ви, господине, при това много по-добре, отколкото си мислите.
VIII. Отново разговор насаме
Те се намираха в края на габъровата алея, която преминаваше в Галерията на Мансар. Нощта бе вече много напреднала. Радостният звън на чашите с всеки изминат миг се усилваше, но светлините бързо избледняваха и дори дрезгавият глас на пиянството, който все по-отчетливо се долавяше, предвещаваше близкия край на празненството.