От друга страна градината все повече обезлюдяваше и като че ли нищо не можеше да смути разговора на Лагардер и принцеса дьо Гонзаг.
Същевременно обаче по нищо не личеше да са постигнали някакво съгласие. Току-що накърненото самолюбие на Орор дьо Кайлюс бе нанесло съкрушителен удар на събеседника й, като в първия миг тя дори се поздрави с успеха си. Лагардер стоеше с наведена глава.
— Ако сте останал с впечатление, че съм бездушна, господине — подхвана принцесата още по-надменно, — ако изобщо не сте чул да се откъсва от гърдите ми ликуващият вик, за който говорихте с такъв патос, то е само защото разбрах всичко. Знаех, че краят на битката не е дошъл, че бе още много рано да се тръби победа. Още щом ви зърнах и кръвта се смръзна във вените ми. Вие сте хубав, млад сте и нямате семейство; единственото ви богатство са вашите авантюри, тъй че у вас неминуемо се е зародила мисълта да се обогатите отведнъж, и то по този начин.
— Госпожо — извика Лагардер и сложи ръка на сърцето си. — Онзи, който е над нас, вижда всичко и ме закриля от вашите оскърбления!
— Нима се осмелявате да твърдите, че дори през ум не ви е минавала подобна безумна мисъл? — прекъсна го принцеса дьо Гонзаг грубо.
Настъпи тишина. Принцесата бе впила в Анри предизвикателен поглед. На два пъти той силно пребледня, после с дълбок сериозен глас продума:
— Аз съм само един беден благородник. Но благородник ли съм всъщност? Нямам знатен произход, името ми идва от развалините, сред които прекарвах нощите си на подхвърлено дете. Довчера бях още изгнаник. Но вие казахте истината, госпожо: да, мечтал съм за това, но мечтата ми не бе безумна, а прекрасна и светла. Това, което ви признавам сега, госпожо, довчера беше още тайна за мен, сам себе си не съм познавал…
Принцесата иронично се усмихна.
— Кълна ви се, госпожо! — възкликна Лагардер. — Кълна се в честта си и в моята любов!
Той силно наблегна на последната дума. Принцесата го стрелна с поглед, пълен с омраза.
— Довчера — продължи той, — и бог ми е свидетел, аз имах една-единствена мисъл — да върна на вдовицата на Ньовер безценното съкровище, което ми бе поверено. Такава е истината, госпожо, и никак не ме е грижа дали ще ми повярват, тъй като аз съм господар на положението и законен защитник на съдбините на дъщеря ви. Та имах ли през дните на умора и непрестанна борба време, за да се допитам до сърцето си? Щастие ми доставяха едните усилия, които полагах, и сама по себе си моята всеотдайност беше достойнство. Орор бе моя дъщеря. Когато потеглих от Мадрид, за да дойда тук, при вас, не изпитах никаква тъга. Струваше ми се, че още щом ме зърне, майката на Орор ще разтвори обятия и ще ме притисне, цял покрит с прах от пътуването, към опияненото си от щастие сърце! Но още по пътя, колкото повече наближаваше часът на раздялата, толкова по-силно изпитвах усещането, че в мен сякаш се отваря рана, която все повече се разширяваше и кървеше. Устата ми все още се опитваше да изрече думите: „Дъще моя!“, но устата ми лъжеше: Орор вече не е моя дъщеря! Гледах я и сълзи изпълваха очите ми. Уви, госпожо, тя ми се усмихваше! Несъзнателно и против волята си, клетата светица ми се усмихваше така, както човек се усмихва само на баща си!
Принцесата размаха ветрилото си и процеди през зъби:
— Опитвате се да ме убедите, че тя ви обича.
— Ако не се надявах на това, бих искал да умра на мига! — възкликна пламенно Лагардер.
Госпожа дьо Гонзаг се отпусна на една от пейките, разположени по протежение на алеята. Спазми разтърсваха развълнуваната й гръд. Ушите й сами се затваряха за убедителните доводи. Тя изпитваше само гняв и ненавист. Лагардер беше похитителят на дъщеря й!
Това, че не смееше да го прояви, засилваше още повече гнева й. Човек трябва да внимава да не докачи някой от тези просяци-разбойници дори тогава, когато им хвърля кесията си. Но Лагардер, този авантюрист, изглежда нямаше никакво намерение да се пазари. Тя попита:
— Знае ли Орор името на семейството си?
— Не, тя смята, че е бедно подхвърлениче, приютено от мен — отвърна без колебание Анри. И тъй като принцесата неволно вдигна глава, той продължи: — Ето че си отдъхнахте, госпожо. Надявате се, че когато разбере какво разстояние ни дели…
— Но ще го узнае ли изобщо? — попита госпожа дьо Гонзаг подозрително.
— Да, госпожо, ще го узнае. Нима мислите, че ако настоявам да живее свободна до вас, то е за да я привържа по-здраво към себе си? Кажете, кажете ми с ръка на сърцето: „Кълна се в паметта на Ньовер, че дъщеря ми ще живее при мен свободна и в пълна безопасност“, кажете го и аз веднага ще ви я върна!