Принцесата далеч не очакваше подобна развръзка, но въпреки това не се оказа неподготвена. Просто помисли, че това е някаква нова хитрина и реши да отвърне също с хитрина. В ръцете на този човек се намираше дъщеря й и сега най-важно беше да я измъкне оттам.
— Чакам! — настоя Лагардер, виждайки колебанието й.
Принцесата внезапно му подаде ръка. Той удивен трепна.
— Ето ръката ми! — каза тя. — Простете на една нещастница, която цял живот е била заобиколена само от врагове и нечестивци. Ако съм сгрешила, господин дьо Лагардер, ще ви моля за прошка на колене.
— Госпожо…
— Признавам, дължа ви много. Не така трябваше да протече нашата среща, господин дьо Лагардер. Може би не трябваше да ми говорите така, както го сторихте, а може би и аз, от своя страна, проявих прекалено високомерие. Трябваше веднага да ви кажа, че думите, изречени от мен пред семейния съвет, бяха предназначени за господин дьо Гонзаг и предизвикани от самия вид на момичето, което ми представиха като госпожица дьо Ньовер. Вярно е, избухнах, но вие добре знаете, че страданието изнервя, а аз толкова много страдах!
Лагардер стоеше пред нея, почтително склонил глава.
— И освен това — продължи тя с тъжна усмивка, тъй като всяка жена е великолепна актриса, — нима не се досещате, че ревнувам дъщеря си? Това също е причина за гнева ми. Ревнувам я от вас, който ми отнехте всичко: нежността й, милите й детски брътвежи, нейните първи сълзи и първа усмивка! О, да, ревнива съм! Загубих цели осемнайсет години от нейния безценен живот, а сега вие ми оспорвате дори онова, което ми остава! Ето ръката ми, ще ми простите ли?
— Щастлив съм, безкрайно съм щастлив, госпожо, че ви чувам да говорите така!
— Нима помислихте, че съм толкова бездушна? О, да можех само да я зърна! Аз съм ваш длъжник и приятел, господин дьо Лагардер, и, кълна се, никога не ще забравя това:
— Аз съм без значение, госпожо. Не става дума за мен.
— Дъщеря ми! — изправяйки се извика принцесата. — Върнете ми дъщерята! Кълна се в името на Ньовер, кълна се в честта си, че ще изпълня всичко, което поискахте от мен!
Още по-мрачна сянка на печал легна върху лицето на Лагардер.
— Вие обещахте, госпожо, и ще получите дъщеря си — каза той. — Моля ви само за малко време, за да я предупредя и подготвя. Тя е чувствителна душа, която едно по-силно вълнение би могло да сломи.
— Много време ли ви е нужно, за да я подготвите?
— Моля ви да ми дадете един час.
— Нима е толкова наблизо?
— Тя е на сигурно място, госпожо.
— Не бих ли могла поне да разбера…?
— Къде е убежището ми? Има ли някакво значение? След час то вече няма да приютява Орор дьо Ньовер.
— Направете така, както смятате за нужно — рече принцесата. — Довиждане, господин дьо Лагардер. Разделяме се като приятели, нали?
— Винаги съм бил ваш приятел, госпожо.
— Чувствувам, че ще ви обикна. Довиждане и… не губете надежда!
Лагардер се спусна към ръката на принцесата и пламенно я целуна.
— Аз ви принадлежа, госпожо! — извика той. — Принадлежа ви тялом и духом!
— Къде ще се срещнем? — попита тя.
— След час при кръга на Диана.
Госпожа дьо Гонзаг бавно се отдалечи, но, едва прекосила габъровата алея, усмивката й изчезна и тя тичешком се втурна през градината.
— Детето ми! — извика принцесата обезумяла. — Най-сетне ще възвърна дъщеря си! Никога, никога повече тя няма да види този човек!
Тя се насочи право към павилиона на регента.
Лагардер бе също полудял, но полудял от щастие, признателност и умиление.
— Не губете надежда! — повтаряше си той. — Чух я много ясно да казва: „Не губете надежда!“ Колко съм се мамил по отношение на тази жена, на тази светица! Тя каза: „Не губете надежда!“ Нима я молех за толкова много? А аз се пазарях с щастието й, подозирах я, мислех, че не обича достатъчно дъщеря си. О, как нежно ще я обичам, с каква радост ще поверя в ръцете й нейната дъщеря!
Той се отправи обратно по алеята към басейна, който, останал без празничното си осветление, тънеше в мрак и безмълвие. Въпреки радостната си възбуда, Лагардер не пропусна да вземе всички предпазни мерки, за да не бъде проследен. Два или три пъти той свиваше по странични алеи, после тичешком се връщаше по стъпките си, докато най-сетне се озова пред къщурката на метр Льо Бреан, закътана сред дърветата. Преди да влезе, той се спря и внимателно се озърна наоколо. Никой не го беше проследил. Сред околните храсти нямаше жива душа. Само за миг му се стори, че чува шум от стъпки, долитащ откъм индианската шатра, която се намираше съвсем наблизо. Стъпките бързо се отдалечаваха. Моментът беше подходящ. Лагардер пъхна ключа в бравата, отвори вратата и влезе.