В първия миг той не забеляза госпожица дьо Ньовер. Повика я, но отговор не последва. Скоро обаче, благодарение на един намиращ се близо до къщурката фенер, който осветяваше вътрешността й, той видя Орор, застанала до един от прозорците. Девойката сякаш се вслушваше в нещо. Повика я. Орор веднага се отдръпна от прозореца и се спусна към него.
— Коя беше тази жена? — извика тя.
— Каква жена? — удиви се Лагардер.
— Онази, с която бяхте преди малко.
— Но откъде знаете, Орор?
— Тази жена е ваш враг, Анри, нали? Ваш смъртен враг!
Лагардер се усмихна.
— Защо смятате, че ми е враг, Орор? — попита той.
— Вие се усмихвате, Анри? Толкоз по-добре, щом съм сгрешила. Но да оставим това. Сега бързо ми кажете защо трябваше да стоя заключена по време на цялото празненство? Да не би да се срамувате от мен? Нима не съм достатъчно красива?
Тя кокетливо разгърна своето домино и качулката му падна върху раменете й, откривайки прелестното й личице.
— Недостатъчно красива?! — извика Лагардер. — Вие, Орор?!
Това беше възхищение, но, трябва да признаем, възхищение малко разсеяно.
— Как само го казахте! — промълви тъжно младата девойка. — Анри, вие криете нещо от мен! Изглеждате огорчен и загрижен. Вчера ми обещахте, че днес ще бъде последният ми ден на неведение, но въпреки това не знам повече от вчера.
Лагардер я гледаше, унесен сякаш в мечти.
— Но не се оплаквам — продължи тя с усмивка. — Вие вече сте тук и аз дори не си спомням, че чаках толкова дълго време. Щастлива съм! Най-сетне ще ме заведете на бала…
— Балът свърши — прекъсна я Лагардер.
— Вярно, вече не чувам веселите акорди, които долитаха чак дотук, за да се присмеят на клетата затворничка. Пък и от доста време не съм виждала някой да минава по околните пътеки, освен онази жена.
— Орор — прекъсна я Лагардер сериозно, — моля ви, кажете ми защо решихте, че тази жена ми е враг!
— Ето, че сега ме плашите! — възкликна девойката. — Нима ще се окаже вярно?
— Отговорете ми, Орор. Когато мина оттук сама ли беше?
— Не, придружаваше я някакъв благородник в изискан и разкошен костюм, а през рамо бе препасан със синя лента.
— Жената не се ли обърна към него по име?
— Не, но произнесе вашето. Точно заради това ми хрумна да ви попитам, дали случайно не се е отлъчвала някъде, докато сте били заедно.
— Чухте ли я да казва нещо, когато е минала под прозореца?
— Само няколко думи. Беше разгневена и изглеждаше не на себе си. „Ваше височество“ — каза тя…
— Ваше височество! — повтори Лагардер.
— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“
— Но това е бил регентът! — трепна Лагардер.
Досущ като дете, Орор плесна с красивите си бели ръце и извика:
— Регентът! Видяла съм регента!
— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“ — повтори Лагардер. — А после?
— После? Не можах да чуя добре.
— А кога произнесе името ми, след това ли?
— Не, преди. Бях на прозореца. Стори ми се, че го чух, но на мен навсякъде ми се счува вашето име, Анри. Освен това тя беше още далеч, но когато се приближи я чух да казва: „Сила! Само силата може да сломи тази непреклонна воля!“
— Ах! — прошепна Лагардер и ръцете му паднаха като отсечени. — Така ли каза?
— Да, точно така.
— Добре ли чухте?
— Разбира се. Но колко сте блед, Анри, и как блестят очите ви!
Анри наистина бе пребледнял като мъртвец, а очите му горяха. Нож да бяха забили в сърцето му, надали би страдал повече. Изведнъж по лицето му изби ярка руменина.
— Силата! — продума той, едва сдържайки напиращия си да избухне глас. — Силата след лукавството! Какъв безмерен егоизъм! Какво покварено сърце! Да отвърне на злото с добро може само светец, или ангел! Око за око, зъб за зъб — такава е правдата човешка, но да отвърнеш на доброто със зло, кълна се в името Христово, е подло и отвратително! Подобни мисли се раждат само в пъкъла! Тя ме е лъгала! Сега разбирам всичко: ще се опитат да ме надвият с числеността си; ще ни разделят…
— Да ни разделят! — повтори Орор, скачайки от мястото си като млада лъвица. — Кой? Онази противна жена?
— Орор — каза Лагардер като сложи ръка на рамото й, — не бива да говорите нищо против тази жена!
Изражението на лицето му в този миг беше толкова странно, че девойката ужасена отстъпи назад.
— За бога, какво има? — извика тя.
После се приближи до Анри, който бе стиснал главата си с две ръце, и понечи да го прегърне, но той я отблъсна едва ли не със страх и прошепна:
— Оставете ме! Оставете ме! Това е ужасно! Над нас тегне някакво проклятие!