В очите на Орор блеснаха сълзи.
— Вие вече не ме обичате, Анри! — промълви тя.
Той отново я погледна. Приличаше на луд, кършеше ръце; неочаквано мъчителен смях разтърси гърдите му.
— Ах! — простена той, залитайки като пиян, тъй като му изневерявала и разсъдък, и сили. — Не знам вече, кълна се в честта си, не знам! Какво има в сърцето ми? Мрак, пустота? Любовта ми, моят дълг, или пък само едното? Но кое? Кажи ми, съвест моя? — Той се отпусна на един стол, мълвейки с жалния глас на лишените от разум: — Кажи ми, съвест, кое от двете? Любовта или дългът? Смъртта или живота? Тази жена има права, да, има! Но аз, нима аз също нямам?
Орор не разбираше неясните думи, които се отронваха от устните на приятеля й, но виждаше отчаянието му и сърцето й се късаше от жалост.
— Анри! Анри! — прошепна тя, отпускайки се на колене пред него.
— Тези свещени права не се купуват — продължи Анри, чиято трескава възбуда се бе сменила с дълбоко униние. — Не се купуват дори с цената на живота. Отдадох живота си, това е вярно, но какво ми дължат за това? Нищо!
— За бога, Анри! Мили мой Анри, успокойте се, обяснете ми!
— Нищо! Но нима го сторих, за да са ми длъжни с нещо? Че колко струва моята всеотдайност? Лудост! Лудост!
Орор държеше ръцете му.
— Лудост! — избухна той. — Издигнах пясъчни дворци, но само от един лек полъх на вятъра крехкото творение на надеждата ми рухна, няма я вече моята мечта!
Той дори не чувствуваше нежния натиск на Орорините пръсти, не усещаше горещите сълзи, стичащи се по ръката му.
— Дойдох тук, но защо? — извика той, прекарвайки ръка по плувналото си в пот чело. — Кому съм нужен тук? Та кой съм аз? Нима тази жена нямаше право? Говорих самонадеяно, говорих като безумец… Кой ми гарантира, че ще бъдете щастлива с мен? … Но… вие плачете?
— Мъчно ми е, че ви виждам такъв, Анри — изхлипа бедното дете.
— Ако след време ви видех да плачете, бих умрял.
— Но защо смятате, че ще плача?
— Знам ли и аз? Орор, Орор, та може ли човек да разбере женското сърце! Откъде да знам дали ме обичате?
— Дали ви обичам?! — буйно извика девойката.
Анри жадно я поглъщаше с очи.
— Дали ви обичам! — повтори Орор. — И това ме питате вие, Анри?
Лагардер притисна ръка към устните й. Орор я целуна. Той я отдръпна като попарен.
— Простете ми, просто съм объркан — каза той. — Но въпреки това искам да знам отговора. Все още не познавате сама себе си, Орор, но аз трябва да го знам! Слушайте внимателно, помислете си добре, тъй като от това зависи щастието или мъката на целия наш живот. Отговорете ми, умолявам ви, отговорете ми по съвест и по душа!
— Ще ви отговоря като на баща — каза Орор.
Лагардер пребледня като мъртвец и затвори очи.
— Не изричайте никога вече тази дума! — прошепна той толкова тихо, че Орор едва го чу. — Никога! Господи! — продължи той след кратко мълчание, вдигайки просълзен поглед нагоре. — Та това е единствената дума, на която аз сам я научих! Какво друго съм за нея, ако не баща?
— О, Анри! — понечи да го прекъсне Орор и изведнъж се изчерви, от което стана още по-очарователна.
— Когато бях дете — размишляваше на глас Лагардер, — трийсетгодишните ми се струваха старци. — Изпълненият му с нежност глас потрепваше, когато попита: — Орор, на колко години мислите, че съм сега?
— За мен това е без значение, Анри!
— Искам да разбера какво мислите. На колко години?
В действителност той имаше вид на престъпник, който очаква всеки миг да бъде разобличен.
Понякога любовта, това необикновено и непобедимо чувство, се отдава на странни детинщини. Орор наведе очи; сърцето й лудо тупкаше.
— Не знам на колко години сте, Анри — промълви тя, — но смятате ли, че някога съм могла да произнеса без усмивка думата „баща“, с която ви нарекох преди малко?
— Но защо с усмивка, момичето ми? Аз наистина бих могъл да ви бъда баща.
— Но аз не бих могла да бъда ваша дъщеря, Анри.
Амброзията, която опиянява безсмъртните богове, бе кисела като оцет в сравнение с обаянието на този глас. Но въпреки това Лагардер продължи да настоява, жадувайки да пресуши чашата на щастието си до дъно:
— Но когато се появихте на бял свят, аз бях по-възрастен, отколкото сте вие сега, Орор. Бях вече мъж.
— Вярно е — съгласи се тя, — щом сте могъл да държите с една ръка люлката ми, а с другата — шпагата си.
— Орор, скъпо мое дете, не ме слагайте на везните на вашата признателност, а ме вижте такъв, какъвто съм…
Тя сложи прекрасните си тръпнещи ръце на раменете му и дълго го гледа. Най-сетне с усмивка на устните и полупритворени очи, тя продума:
— Не знам на света да има някой по-добър, по-благороден и по-красив от вас!