IX. Къде свършва празникът
И това беше самата истина, особено сега, когато щастието увенчаваше челото на Лагардер със сияйния си венец. В този миг Лагардер беше също толкова млад и красив, колкото самата Орор.
Да бяхте само я видели тази влюбена девица, криеща пламъка на погледа си зад ресниците на дългите мигли, с тръпнеща гръд и развълнувана усмивка на устните, да бяхте я видели! Любовта, благородната и непорочна свята нежност, която трябва да обедини ведно два живота, да сплоти тясно две души; любовта, божественият химн, който бог в безмерната си доброта оставя да се носи над земята, тази манна небесна, която се спуска с росата и може да разхубави самата грозота; любовта, която увенчава красотата с неземен ореол, любовта бе тук, преобразила и разкрасила още повече нежното моминско лице! Лагардер притисна към сърцето си своята тръпнеща годеница. Настъпи продължителна тишина. Устните им дори не се докоснаха.
— Благодаря! — промълви той. — Благодаря!
Очите им разговаряха помежду си.
— Кажи ми, Орор — продължи Лагардер, — винаги ли си била щастлива с мен?
— Да, много щастлива — отвърна младата девойка.
— Но въпреки това днес ти плака, Орор.
— И това ли знаете, Анри?
— Знам всичко, което се отнася до теб. Защо плака?
— А защо плачат младите момичета? — опита се да заобиколи въпроса Орор.
— Ти обаче не приличаш на останалите, когато плачеш… Моля те, кажи ми защо плака?
— Защото ви нямаше, Анри. Защото ви виждам много рядко, пък и заради онази мисъл…
Тя се поколеба и отвърна поглед.
— Каква мисъл? — настоя Лагардер.
— Аз съм луда, Анри — прошепна силно смутена младата девойка. — Мисълта, че тук, в Париж, има — много красиви жени, които навярно до една ви желаят, че може би…
— Може би…? — повтори Лагардер, вкопчил се жадно в чашата с райски нектар.
— Че може би обичате друга.
И тя скри поруменялото си лице в обятията му.
— Нима бог наистина ми отрежда такова блаженство! — прошепна той опиянен. — Означава ли това…?
— Това означава, че те обичам! — отвърна Орор, заглушавайки гласа си в обятията на своя любим, тъй като самият му звук я плашеше.
— Ти ме обичаш, Орор! Усещаш ли как бие сърцето ми? О, ако наистина е така?… Но сигурна ли си сама в себе си, Орор, любима моя? Познаваш ли сърцето си?
— То говори, аз го слушам.
— Довчера ти беше още дете.
— Днес обаче съм жена. Анри! Анри, обичам те!
Лагардер притисна ръцете й към гърдите си.
— А ти? — попита Орор.
Просълзен, той можа само да прошепне с треперещ глас:
— О, щастлив съм! Щастлив!
Изведнъж някаква сянка отново помрачи челото му. Виждайки това, палавницата тропна с крак и попита:
— Сега пък какво има?
Анри я целуна по косата и едва чуто прошепна:
— Дали някога няма да съжаляваш?
— Но за какво бих могла да съжалявам, щом ще си до мен?
— Чуй ме внимателно. Тази нощ поисках да повдигна един ъгъл на завесата, която криеше от теб прелестите на този свят. Ти успя да зърнеш кралския двор, разкоша, светлината, дочу гласа на празника. Какво мислиш за кралския двор?
— Прекрасен е — отвърна Орор, — но все още не съм видяла всичко, нали?
— Смяташ ли, че си родена за такъв живот? Очите ти блестят; този свят би ти харесал.
— Да, но с теб.
— А без мен?
— Без теб, никога!
Лагардер притисна ръцете й към устните си и пак попита:
— Видя ли усмихнатите жени, които минаваха?
— Изглеждаха щастливи — прекъсна го Орор, — и много хубави.
— И наистина са щастливи. Те притежават замъци и дворци…
— Когато си у дома, Анри, аз го предпочитам пред който и да е дворец.
— Те имат приятелки.
— Нима аз нямам теб?
— Те имат семейства.
— Моето семейство си ти.
Орор отговаряше на всичките му въпроси с искрена усмивка и без колебание. Думите идваха направо от сърцето й. Но Лагардер искаше да я изпита докрай. След кратко мълчание той призова цялата си смелост и каза:
— Те имат майки.
Орор пребледня. Усмивката й се стопи и в ресниците на полупритворените й очи блесна сълза. Лагардер пусна ръцете й и тя ги притисна към гърдите си.
— Майка! — повтори Орор и вдигна очи към небето. — Аз често съм с нея. Човекът, за когото мисля най-често след вас, Анри, е моята майка. — Прелестните и очи сякаш горещо се молеха. — Ако майка ми беше тук заедно с вас, Анри — продължи тя след кратка пауза, — ако я чуех да ви нарече: „Сине мой!“… О, какво значение биха имали тогава и най-омайните прелести на рая! Но ако трябваше да избирам между майка си и вас…
Развълнуваната й гръд потръпна; дълбока печал помрачи прелестното й лице. Задъхан и уплашен, Лагардер чакаше.