— Може би това, което ще кажа е лошо — най-сетне с усилие произнесе тя, — но го казвам, защото го мисля: Ако трябваше да избирам между майка си и вас…
Тя не довърши и съкрушена падна в обятията на Анри като извика с прекъсван от ридания глас:
— Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Лагардер се изправи. С една ръка той притискаше останалата без сили Орор към гърдите си, а с другата сякаш призоваваше небето за свидетел.
— Ти, господи, който ни виждаш — пламенно извика той, — ти, който ни чуваш и съдиш, ти ми я даваш! Вземам я от теб и се кълна, че тя ще бъде щастлива!
Орор отвори очи и белите й зъби блеснаха в слаба усмивка.
— Благодаря ти! Благодаря! — продължи Лагардер, притискайки устни към челото на госпожица дьо Ньовер. — Ето, виж щастието, с което ме даряваш! Аз се смея, аз плача, аз съм пиян и луд! О, малка моя Орор, сега ти цяла ми принадлежиш!… Но какво говорех преди малко?! Не вярвай на думите ми, Орор! Аз съм млад! Излъгах, да, излъгах! Чувствувам как в мен прелива младост, сила, жизненост! Ще бъдем щастливи, винаги щастливи! Бъди уверена, любима, че хората на моите години са по-възрастни от мен. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Другите правят това, което правех аз преди да намеря на пътя си твоята детска люлка; другите любят, пият, играят на комар и какво ли не още! Когато са богати, както бях богат самият аз на плам и безумна смелост, другите безразсъдно пръскат на вятъра съкровищата на младостта си. Появи се ти, Орор, и аз тутакси станах скъперник. Някакво провиденческо предчувствие ми заповяда да престана да прахосвам сърцето си. Станах скъперник, за да запазя цялата си душа само за теб. Заключих младежкия си жар в неразбиваема каса. Не обичах и не желаех повече нищо. Любовта ми дремеше като спящата красавица, но ето че днес се пробужда наивна и силна, а сърцето ми е само на двайсет години! Ти ме слушаш, усмихваш се и си мислиш, че съм полудял! Вярно е, луд съм от щастие, но говоря напълно смислено! Какво правих през всичките тези години? Изживях ги отначало докрай, наблюдавайки те как растеш и разцъфтяваш; изживях ги, дебнейки пробуждането на твоята душа, дирейки щастието си в усмивката ти. Кълна се в бога, ти беше права, аз съм във възрастта на щастието, във възрастта на любовта! Ти цяла ми принадлежиш и отсега нататък ще живеем само един за друг! Да, права си, освен нас двамата на този свят не съществува нищо друго. Ще заминем в незнаен край, някъде, много далеч оттук! А животът ни, искаш ли да ти кажа какъв ще бъде нашият живот: любов, само любов, любов завинаги… Но кажи нещо, Орор, кажи нещичко!
Девойката го слушаше очарована.
— Любов! — повтори тя, унесена сякаш в щастлив сън. — Любов завинаги!
— Мътните да го вземат дано! — изруга Кокардас, който държеше барон дьо Барбаншоа за краката. — Ама че тежи тази антика, гълъбче!
Паспоал държеше откъм главата гореспоменатия барон дьо Барбаншоа, човек суров и недоволен, когото оргиите на Регентството дълбоко отвращаваха, но който в момента беше пиян колкото трима-четирима източни царе, тръгнали да обикалят Франция.
Срещу скромно възнаграждение барон дьо ла Юноде беше натоварил Кокардас и Паспоал със задачата да отнесат барон дьо Барбаншоа до дома му. И ето че те прекосяваха безлюдната и притъмняла градина.
— Слушай, любезни ми — рече гасконецът на стотина крачки от шатрата, където бяха вечеряли, — дали пък да не си отдъхнем малко?
— Съгласен съм — отвърна Паспоал. — Старецът е тежичък, а заплащането твърде леко.
Те положиха върху моравата барон дьо Барбаншоа, който, по-разсънен от нощния хлад, тутакси подхвана любимия си припев:
— Накъде отиваме? Накъде отиваме?
— Ама че работа! — отбеляза Кокардас. — Този дърт пияница се оказа доста любопитен, гълъбчето ми!
— Отиваме на нашето погребение — примирено въздъхна Паспоал.
Двамата приседнаха на една пейка. Паспоал измъкна лулата си от джоба и спокойно се зае да я тъпче.
— Ако това е последната ни вечеря — рече той, — то тя бе наистина чудесна.
— Хубава беше — потвърди Кокардас, чаткайки с огнивото. — Дявол го взел, що се отнася до мен, то аз изядох пиле и половина!
— Ах! — разчувствува се Паспоал. — Ами онази палавница, дето седеше срещу мен, с русата си напудрена косица и онуй краче, което би се побрало в шепата ми!
— Възхитителна! — извика Кокардас. — Пък и гарнитурата от ангинар беше чудесна, бога ми!
— А кръстчето, видя ли кръстчето й? С пръсти да го обгърнеш!
— Предпочитам си моята — рече Кокардас сериозно.
— И таз хубава! — възмути се Паспоал. — Че твоята беше червенокоса и кривогледа!