Той говореше за съседката на Кокардас. Гасконецът го пипна за врата и го принуди да се изправи.
— Слушай, гълъбче — изръмжа той, — няма да ти позволя да обиждаш вечерята ми! Извини се, мътните да те вземат, или най-безмилостно ще те съсека!
Дирейки утеха, и двамата си бяха пийнали, при това двойно повече от аскетичния барон дьо Барбаншоа. Паспоал, на когото му беше дошло до гуша от тиранията на неговия приятел, не пожела да се извини. Те измъкнаха шпагите си и започнаха да си нанасят съвсем безполезни удари, после се хванаха за косите и накрая се стовариха върху барон дьо Барбаншоа, който отново се събуди и веднага загъгла:
— Накъде отиваме, боже мой! Накъде отиваме!
— Ама че работа! — сепна се Кокардас. — Съвсем бях забравил туй старо-харо!
— Я по-добре да го занесем — предложи Паспоал.
Но преди да вдигнат товара си, те буйно се прегърнаха, проливайки обилно сълзи.
Би означавало, че изобщо не ги познаваме, ако сметнем, че са забравили да напълнят манерките си от бюфета. Двамата солидно се подкрепиха, напъхаха шпагите си в ножниците и отново грабнаха барон дьо Барбаншоа. Той тъкмо сънуваше, че присъствува на празненството във Во льо Виконт, дадено от господин главния интендант Фуке в чест на младия крал Луи XIV, и че в края на вечерята пада под масата. „Други времена, други нрави“, както гласи — измамливата поговорка.
— Не я ли видя повече? — попита Кокардас.
— Кой, онази, дето седеше срещу мен ли?
— Не, малката немирница с розовото домино.
— Ни вест, ни кост от нея. Претърсих всички шатри.
— Дяволска работа! Аз пък влязох в самия дворец и, уверявам те, гълъбчето ми, че доста се позаглеждаха подире ми. А розови домино, колкото щеш! Нашето обаче го нямаше. Понечих да си побъбря с едно от тях, но то ме перна с пръст по носа и ме нарече вампирясал таласъм. „Дявол го взел, нагла сплетнице! — рекох. — Изглежда моят славен приятел регентът приема тук доста разнородно общество!“
— А него срещна ли го? — попита Паспоал.
— Не — сниши глас Кокардас, — но чух да говорят за него. — Регентът не дойде на вечерята. Затвори се в кабинета си и остана насаме с Гонзаг повече от час. А цялата онази шайка, дето я видяхме сутринта в двореца, току кряка и заплашва. Бога ми, ако бяха само наполовина толкова смели, колкото са устати, на горкото ни Парижанче не му остава нищо друго, освен здравата да се държи!
— Много ме бе страх да не вземат да не ни отърват от него — въздъхна Паспоал.
Кокардас, който вървеше отпред, внезапно се спря. Барон дьо Барбаншоа нададе жален стон.
— Любезни ми — рече гасконецът, — бъди уверен, че оня вагабонтин ще се измъкне и оттук. Изпадал е в къде-къде по-тежки положения!
— Веднъж стомна за вода… — промърмори Паспоал.
Той обаче не успя да довърши поговорката си. Откъм басейна долетя шум от стъпки. Нашите двамина храбреци на мига се шмугнаха в гъсталака, просто по навик. Първото им движение бе винаги да се скрият.
Стъпките наближаваха. Зададе се група въоръжени мъже, водени от онзи пладнешки разбойник дьо Бониве, щитоносецът на госпожа дьо Бери. Веднага щом отредът изминеше някоя алея, светлините угасваха. Скоро Кокардас и Паспоал чуха разговорите на войниците.
— В градината е! — твърдеше един гвардейски сержант. — Разпитах всички постове и стражата на портите, тъй като човек лесно може ла го познае по облеклото му, но никой не го е видял да излиза.
— Дявол да го вземе! — обади се един от войниците. — Тоя наистина си го изпроси! Видях го да разтърсва господин дьо Гонзаг така, сякаш брулеше ябълка.
— Този момък ще да е земляк — прошепна Паспоал, разчувствуван от нормандската метафора.
— Внимавайте, деца! — предупреди Бониве. — Нали знаете, че туй приятелче е опасно!
Те се отдалечиха.
Друг такъв патрул се насочваше към двореца, а трети — към габъровата алея, която се виеше успоредно на улица „Ньов де Пьоти Шан“. Там, откъдето минеха, светлините тутакси угасваха. Човек би казал, че в този блуден дом на веселието се готви някаква зловеща екзекуция.
— Нека търсят, гълъбчето ми — рече Кокардас.
— Това ми изглежда повече от очевидно — отвърна Паспоал.
— В двореца чух да разправят, че нашият вагабонтин здравата бил смачкал фасона на господин дьо Гонзаг. И ето че сега го търсят.
— И за да го намерят ли гасят светлините?
— Не за да го намерят, а за да го спипат натясно!
— За бога, та те са четирийсет или петдесет срещу един! — възкликна Паспоал. — Ако и този път го изтърват…
— Ще го изтърват, любезни — прекъсна го гасконецът. — Този пакостник е жив дявол! Ако ме послушаш, добре ще да е ние също да го потърсим и да му направим подарък от собствените си особи.