— Господине — обърна се рязко регентът към Лагардер, още щом го видя, — в нашата уговорка изобщо не се предвиждаше да разваляте празника ни и да оскърбявате в собствения ни дом един от най-знатните велможи в кралството. Обвинен сте също, че сте извадил шпага на територията на Пале Роаял. Това ни кара твърде бързо да се разкаем за благоволението ни към вас.
От момента на задържането му лицето на Лагардер бе сякаш от мрамор.
— Ваше височество — отвърна той почтително, но студено, — не се страхувам да бъдат повторени думите, които аз и господин дьо Гонзаг си разменихме. Колкото до второто обвинение, вярно е, извадих шпага, но само за да защитя една дама. Сред присъствуващите тук мнозина биха могли да го потвърдят.
Имаше не по-малко от половин дузина свидетели, но се обади само Шаверни.
— Вие казахте истината, господине.
Лагардер с удивление го погледна и забеляза, че другарите му го укоряват. Регентът обаче беше твърде уморен и така му се спеше, че нямаше никаква възможност да отдели повече внимание на подобни дреболии.
— Господине — поде той отново, — всичко това ние бихме могли да извиним, но, пазете се, има нещо, което никога не ще ви простим! Обещали сте на госпожа дьо Гонзаг да й върнете нейната дъщеря. Така ли е?
— Да, ваше височество, обещах.
— Изпратихте куриер, който ми даде същото обещание от ваше име. Признавате ли това?
— Да, ваше височество.
— Предполагам, досещате се, че сте изправен пред съд. Обикновените съдилища не могат да се произнесат по деянието, в което ви обвиняват. Но, кълна се в честта си, господине, заслужавате ли, справедливост ще ви бъде въздадена! Къде е госпожица дьо Ньовер?
— Не знам — отвърна Лагардер.
— Той лъже! — извика буйно принцесата.
— Не, госпожо. Обещах ви нещо, което надхвърля възможностите ми, това е всичко.
В кабинета се разнесе ропот. Лагардер обгърна присъствуващите с поглед и повишавайки глас, продължи:
— Не познавам госпожица дьо Ньовер.
— Но това е безочие! — заяви херцог дьо Треме, губернаторът на Париж.
Всички храненици на Гонзаг веднага повториха:
— Това е безочие!
Господин Машо, радетел на свещените полицейски традиции, посъветва на наглеца незабавно да бъде зададен най-страшният въпрос: Защо търси под вола теле?
Регентът измери Лагардер със суров поглед.
— Господине — рече той, — помислете добре какво говорите!
— Ваше височество, размишлението нито ще добави, нито ще отнеме нещо от истината. Аз казах истината!
— Нима ще понесете това, ваше височество? — намеси се принцесата, която едва се сдържаше да не избухне. — Кълна се в честта си, кълна се в моето спасение, той лъже! Много добре знае къде е дъщеря ми, самият той ми го каза преди малко в градината, на десетина крачки оттук.
— Отговорете! — заповяда регентът.
— Тогава, както и сега, аз казах истината — отвърна Лагардер, — но тогава още се надявах, че ще мога да изпълня обещанието си.
— А сега? — прошепна вън от себе си принцесата.
— Сега вече не се надявам.
Госпожа дьо Гонзаг безсилно се отпусна на стола.
Улегналата половина от присъствуващите: министрите, членовете на Парламента и херцозите, с любопитство разглеждаха тази странна личност, чието име толкова често бяха чували на младини. Хубавия Лагардер, Лагардер дуелиста! Но това умно и спокойно лице никак не прилягаше на някакъв си вулгарен шпагаджия.
По-проницателните се опитваха да разберат какво се крие зад привидното му спокойствие. От него се излъчваше горчива, но и непоколебима решимост. Хората на Гонзаг се чувствуваха твърде незначителни сред подобно обкръжение, за да вдигат много шум. Те бяха влезли тук единствено благодарение на името на господаря си, заинтересована страна в пренията, но господарят им все още не се бе появил.
Регентът отново се обърна към Лагардер:
— Та нима уповавайки се само на някакви смътни надежди писахте до регента на Франция? Когато заръчахте да ми кажат: „Дъщерята на вашия приятел ще ви бъде върната…“
— Тогава още се надявах, че ще стане точно така.
— Надявали сте се?!
— Човешко е да се греши.
Регентът се спогледа с Треме и Машо, които изглежда бяха съветниците му.
— Но, ваше височество — извика принцесата, кършейки ръце, — не разбирате ли, че той е похитил детето ми! То е в ръцете му, кълна се! Той го крие! Да, спомням си, на него, точно на него предадох дъщеря си в нощта на убийството! Сигурна съм, кълна ви се!