— Не се страхувайте, ще го следим.
Неочаквано насред салона пред Лагардер се изпречи принц дьо Гонзаг, който току-що се беше разделил с Пейрол.
— Ваше кралско височество — обърна се принцът към Орлеанския херцог, — на пътя на този човек заставам аз!
Шаверни, който цял се тресеше от възбуда, изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се нахвърли срещу Гонзаг.
— Ах, ако Лагардер имаше шпага! — възкликна той.
Таран побутна с лакът Ориол и промърмори:
— Маркизчето май се е побъркало!
— Но защо се изпречвате на пътя му? — попита регентът.
— Защото се подиграха с доверчивостта ви, ваше височество — отговори Гонзаг. — Не разжалване е наказанието, което заслужават убийците!
В залата настъпи суматоха; регентът скочи на крака.
— Този тук е убиец! — довърши Гонзаг и сложи голата си шпага върху рамото на Лагардер.
И можем да ви уверим, че той здраво я стискаше в ръка. Лагардер дори не се опита да го обезоръжи.
Изведнъж над всеобщата врява, подсилвана още повече от приближените на Гонзаг, които току надаваха викове и се преструваха, че нападат, се разнесе нервният смях на Лагардер. Той само отблъсна шпагата и като сграбчи китката на Гонзаг я стисна толкова силно, че принцът изпусна оръжието си. После той заведе, по-скоро завлече Гонзаг до масата и сочейки с пръст един дълбок белег на разтворената му от болката ръка, извика:
— Моето клеймо! Познавам моето клеймо!
Погледът на регента беше мрачен. Всички затаиха дъх.
— Гонзаг е загубен — прошепна Шаверни.
Принцът обаче прояви завидна съобразителност.
— Ваше кралско височество — каза той, — цели осемнайсет години чаках този миг! Най-сетне Филип, нашият брат, ще бъде отмъстен! Тази рана получих защитавайки живота на Ньовер!
Пръстите на Лагардер отпуснаха желязната си хватка и ръката му падна като отсечена. За миг той остана сякаш поразен от гръм, докато в залата гръмна всеобщ вик:
— Убиецът на Ньовер! Убиецът на Ньовер!
Принцесата в ужас бе закрила лицето си с ръце и дори не по мръдваше. Беше изгубила съзнание. Когато по знак на регента полицейските агенти начело с Бониве го обградиха, Лагардер изведнъж се отърси от вцепенението си.
— Подлец! — изрева той като разярен лъв. — Подлец! Подлец! — И като отхвърли на десетина крачки Бониве, който се беше опитал да го пипне за яката, извика с гръмък глас: — Назад! Горко на оня, който ме докосне! — После се обърна към Филип Орлеански и добави: — Имам пропуск, даден ми от вас, Ваше кралско височество. — Той извади от джоба си някаква грамота и като я разгъна, на висок глас прочете: — Свободен, каквото и да се случи! Пропускът е попълнен и подписан от вас!
— Измама! — понечи да се намеси Гонзаг.
— Щом е злоупотребил…! — добавиха господата Треме и Машо.
С жест регентът ги накара да млъкнат.
— Нима искате да дадете нов повод за приказки на онези, които твърдят, че Филип Орлеански не държи на думата си? — извика той. — Щом така е написано и щом е подписано, този човек е свободен и разполага с четиридесет и осем часа, за да прекоси границата.
Лагардер дори не помръдна.
— Чухте ме, господине! — каза регентът сурово. — Излезте!
Лагардер бавно накъса грамотата на парчета и ги хвърли в краката на регента.
— Вие не ме познавате, ваше височество — каза той. — Освобождавам ви от дадената дума. От свободата, която ми предлагате и която ми се полага, аз вземам само двайсет и четири часа. Те са ми напълно достатъчни, за да разоблича един подлец и да доведа докрай едно справедливо дело. Стига вече унижения! Аз вдигам чело и, кълна се в честта на името си, чувате ли господа, в честта на Анри дьо Лагардер, която струва не по-малко от вашата, кълна се и обещавам, че утре, в същия този час, госпожа дьо Гонзаг или ще получи дъщеря си и Ньовер ще бъде отмъстен, или ще се предам в ръцете на Ваше кралско височество! Можете още отсега да призовете съдиите!
Той се поклони на регента и като отблъсна с ръка наобиколилите го, каза:
— Сторете път, аз влизам в правата си.
Гонзаг го беше предварил, Гонзаг бе изчезнал.
— Сторете път, господа — повтори Филип Орлеански. — А вие, господине, утре и по същото време ще се явите пред вашите съдници и кълна се в бога ще си получите заслуженото!
Хранениците на Гонзаг се промъкваха към вратата, те вече бяха изиграли ролята си. За миг регентът остана замислен, после отпусна глава на ръката си и промълви:
— Ето една наистина невероятна история, господа!
— И един безсрамен негодник! — промърмори полицейският лейтенант Машо.