— Или храбец, каквито имало е нявга — на глас помисли регентът. — Но това ще разберем утре.
Лагардер слезе сам и без оръжие по ШИРОКОТО стълбище на павилиона. В подножието му той видя скупчени Пейрол. Таран, Монтобер, Жирон, всички онези измежду приближените на Гонзаг, които бяха забравили що е достойнство и срам. Трима въоръжени СЛУГИ охраняваха коридора, водещ към вратата на метр Льо Бреан. В средата на преддверието стоеше Гонзаг с гола шпага в ръка. Голямата врата, която водеше към градината, бе широко отворена. Всичко това отдалеч намирисваше на засада, но Лагардер дори не обърна внимание.
Храбростта му си имаше своите недостатъци: смяташе се за неуязвим. Той се насочи право срещу Гонзаг, който препречи пътя му с шпагата си.
— Да не бързаме толкова, господин дьо Лагардер — каза принцът, — трябва да си поговорим. Всички изходи са завардени и никой не ни чува, с изключение на преданите ми приятели, моето второ аз, тъй че, дявол го взел, можем да си побъбрим най-откровено!
Той се разсмя злобно и подигравателно. Лагардер се спря и скръсти ръце на гърдите си.
— Регентът ви отваря вратите — продължи Гонзаг, — аз пък ви ги затварям! Бях приятел на Ньовер, както и регентът, и също имам право да отмъстя за смъртта му. Не ме наричайте подлец, безполезно е. Всекиму е известно, че губещите играчи винаги ругаят. Господин дьо Лагардер, искате ли да ви кажа нещо, което ще успокои съвестта ви? Мислите си, че сте излъгали, че сте излъгали най-безочливо, когато казахте, че Орор, не е във ваша власт…
Лицето на Анри се измени.
— Какво пък — продължи Гонзаг, наслаждавайки се жестоко на победата си, — вие допуснахте само една мъничка неточност, пренебрегнахте един нищо и никакъв нюанс! Ако бяхте употребили „вече“, вместо „не“, ако бяхте казали: „Орор вече не е в моя власт…“
— Ако знаех… — начена Лагардер и сви пестници. — Но ти лъжеш — овладя се той, — познавам те!
— Ако бяхте казали така — довърши Гонзаг спокойно, — това щеше да бъде истината, чистата и неоспорима истина.
Лагардер приклекна сякаш се канеше да връхлети отгоре му, но Гонзаг насочи шпагата си между очите му и изсъска:
— Вие там, внимавайте! — После, все тъй подигравателно, продължи: — Боже мой! Каква чудесна партия спечелихме, наистина! Орор е в наша власт…
— Орор! — откъсна се от гърдите на Лагардер сподавен вик.
— Да, Орор, пък и някои документи…
При тези думи Лагардер потръпна и се хвърли срещу Гонзаг, който тежко рухна възнак, после с един скок прехвърли тялото му и изчезна в градината. Гонзаг с усмивка се изправи на крака.
— Няма изход, нали? — попита той застаналия отвън пред прага Пейрол.
— Никакъв.
— Колцина са там?
— Петима — отвърна Пейрол и се ослуша.
— Добре, достатъчно са. Той е без шпага.
Двамата излязоха навън, за да чуят по-добре. В преддверието приближените на принца, пребледнели и с окъпани в пот чела, също се ослушваха. Колко далеч бяха стигнали в сравнение с вчера! До днес само златото бе мърсило ръцете им; сега Гонзаг искаше да ги приучи към мириса на кръв. Плоскостта бе хлъзгава и те се спускаха все по-надолу. Пейрол и Гонзаг се спряха в подножието на външното стълбище.
— Нещо много се бавят! — промърмори Гонзаг.
— Времето тече бавно — рече Пейрол. — Те са ей там, зад шатрата.
В градината беше тъмно като в рог. Чуваше се само есенният вятър, който се бъхтеше в изрисуваните платна на декорите.
— Къде пипнахте девойката? — попита Гонзаг, сякаш искаше с приказки да залъже нетърпението си.
— На улица „Шантр“, пред самия праг на дома й.
— Защитаваха ли я добре?
— Да, при това две много изкусни шпаги, които обаче си плюха на петите веднага, щом им казахме, че с Лагардер е свършено.
— Не видяхте ли поне лицата им?
— Не, докрая останаха с маските си.
— А къде открихте документите?
Пейрол не успя да отговори: иззад индианската шатра, намираща се до жилището на метр Льо Бреан, се разнесе нечий предсмъртен вик. Гонзаг почувствува как косата му настръхва.
— Може и да е някой от нашите — прошепна Пейрол, който цял трепереше.
— Не е — рече принцът, — познах гласа му.
В същия миг откъм кръга на Диана се зададоха пет тъмни силуета.
— Кой ги води? — поинтересува се Гонзаг.
— Жандри — отвърна довереникът му.
Жандри беше едър як мъжага, бивш гвардейски капрал.
— Готово — рече той. — Сега ми трябват носилка и двама души, за да го махнем оттам.
Думите му бяха чути и в преддверието. Нашите играчи на ландскнехт, нашите поплювковци изглеждаха така, сякаш капчица кръв не бе останала във вените им. Зъбите на Ориол тракаха, та щяха да се счупят.