Прозорците на госпожа принцеса дьо Гонзаг, които гледаха към градината, бяха затворени с дебели кепенци, докато на прозорците на принца, напротив, бяха спуснати само златовезаните завеси от китайска коприна. Не светеше нито при принца, нито при принцесата. Господин Пейрол, чието жилище се намираше под самия покрив, беше все още в леглото си, но не спеше. Току-що бе пресметнал снощната си печалба и я бе прибавил към съдържанието на едно ковчеже с внушителни размери, което стоеше до възглавницата му. Богат човек беше преданият господин Пейрол; скъперник, по-скоро алчен, тъй като ако изпитваше страстна любов към парите, то беше заради хубавите неща, които могат да се купят с тях. Излишно е да повтаряме, че Пейрол не страдаше от никакви предразсъдъци. Той грабеше с пълни шепи и твърдо вярваше, че го очакват старините на много знатен велможа. Довереникът на Гонзаг беше неговият Дюбоа, но докато Дюбоа на регента искаше да стане кардинал, не можем да кажем точно какви амбиции хранеше господин Пейрол, но англичаните вече бяха измислили титлата „милорд Милион“. Пейрол чисто и просто искаше да бъде „негово височество Милион“.
В момента Жандри тъкмо му докладваше. Бившият гвардейски капрал разказваше как двамата нещастни новобранци Ориол и Монтобер занесли трупа на Лагардер до моста Марион, където го хвърлили в реката. Пейрол беше прибрал в джоба си половината от сумата, заплатена от господаря му на наемните убийци. Той се разплати с Жандри и го изпрати, но преди да си тръгне, последният каза:
— Днес все по-рядко се срещат веселяци. Тук, точно под прозореца ви, видях един бивш войник от моята рота, който в случай на нужда би могъл да ни окаже немалка помощ.
— Как се вика?
— Кита. Силен е като бик и също толкова глупав.
— Наеми го — съгласи се Пейрол, — но туй е по-скоро от предпазливост, тъй като се надявам, че най-сетне приключихме с насилията.
— Аз пък се надявам на противното — отвърна Жандри. — Ще го наема.
Той слезе в градината, където Кита изпълняваше задълженията си, опитвайки се напразно да се пребори с все по-нарастващата популярност на своя щастлив съперник Езоп II, наречен още Йон.
Пейрол стана и отиде при господаря си, но с учудване разбра, че са го изпреварили. И наистина, в момента принц дьо Гонзаг даваше аудиенция на нашите двама приятели, Кокардас-младши и брат Паспоал, и двамата елегантни, спретнати и бодри, въпреки ранния час, пък и отбили се междувременно в кухнята.
— Я ми кажете, хубостници такива — подхвана господин Пейрол още щом ги зърна, — какво правихте снощи по време на празненството?
Паспоал сви рамене, а Кокардас му обърна гръб.
— Ваше височество — обърна се гасконецът към принца, — мога да ви уверя, че колкото по-голяма чест и щастие е за нас да служим на такъв славен господар като вас, толкоз по-мъчително е да си имаме вземане-даване с господина. Не е ли тъй, гълъбчето ми?
— Моят приятел чете в душата ми — отзова се тутакси Паспоал.
— Чухте ме — каза Гонзаг, който изглеждаше крайно изтощен, — още тази сутрин трябва да ми представите неоспорими веществени доказателства. Искам да знам дали е жив, или мъртъв.
Кокардас и Паспоал се поклониха по онзи величествен и изискан начин, който правеше от тях най-представителните разбойници в цяла Европа, после със скована стъпка минаха край Пейрол и излязоха.
— Ще ми разреши ли ваше височество да попитам за кого говорехте така: жив или мъртъв? — избъбра Пейрол, пребледнял като платно.
— Говорех за кавалера дьо Лагардер — отвърна Гонзаг и отпусна уморената си глава на възглавницата.
— Но защо са тези съмнения? — слиса се Пейрол. — Та аз току-що платих на Жандри.
— Жандри е долен негодник, пък и ти вече поостаряваш, драги ми Пейрол. Зле ни служат, зле! Тази сутрин, докато ти още спеше, аз свърших доста работа. Видях се с Ориол, с Монтобер също. Защо нашите хора не са ги придружили до Сена?
— Просто си бяха свършили работата, пък и на ваше височество сам му хрумна мисълта да застави двама от приятелите си…
— Приятели! — прекъсна го Гонзаг и в гласа му прозвуча толкова дълбоко презрение, че Пейрол млъкна. — Да, и добре сторих — продължи принцът. — но ти имаш право, те наистина са мои приятели. По дяволите! Те трябва да вярват, че са ми приятели. Та с кого друг можеш да злоупотребяваш безнаказано, ако не с приятелите си? Искам да им сложа юздите, досещаш ли се? Искам да ги вържа с троен възел, да ги окова. Ако господин Хорн имаше зад себе си поне стотина бъбривци, регентът щеше да си запуши ушите. Регентът поставя спокойствието си над всичко останало. Не че се страхувам да не ме постигне злочестата участ на граф Хорн… — За миг той млъкна, виждайки жадно вперения в него поглед на Пейрол, после малко пресилено се засмя: — Дявол го взел! Ето че един вече настръхна от ужас!