— Добре, че ми напомни — прекъсна го Гонзаг. — Този ще трябва да ми каже и майчиното си мляко.
Той погледна през прозореца. Гърбавия тъкмо се намираше пред колибката си, впил остър поглед в прозорците на Гонзаг. Щом зърна принца, той тутакси сведе очи и се преви в почтителен поклон.
Гонзаг отново погледна камъчето.
— Ще разберем това — промълви той, — всичко ще разберем. Струва ми се, че денят ще струва колкото нощта. Върви, друже Пейрол! Ето и каретата ми, тъй че до скоро виждане!
Пейрол се подчини. Гонзаг се качи в каретата си и заповяда на кочияша да кара към павилиона на доня Крус.
Междувременно, прекосявайки коридорите на път за покоите на госпожа дьо Гонзаг, Пейрол си казваше:
— Аз не питая към Франция, моята прекрасна родина, подобно идиотско умиление, каквото понякога ми се е случвало да наблюдавам. С пари човек може навсякъде да си намери родина. Касичката ми е вече почти пълна, пък и за двайсет и четири часа мога добре да се поразтършувам из сандъците на Гонзаг. Принцът ми се вижда доста паднал духом. Ако днес-утре нещата не потръгнат, ще взема да си стегна куфара и да подиря климат по-благоприятен за крехкото ми здраве. Че какво пък, дявол го взел, за ден и два светът няма да пропадне, я!
Кокардас-младши и брат Паспоал бяха обещали да се разкъсат на парчета, но да сложат край на тревогите на принц дьо Гонзаг, а те бяха хора на думата. И тъй, намираме ги недалеч оттук, в една подозрителна кръчма на улица „Обри льо Бюше“, да ядат и пият за четирима.
Лицата им радостно сияеха.
— Не е мъртъв, хвала на бога! — провикна се Кокардас, протягайки чашата си.
Паспоал я напълни и повтори:
— Не е мъртъв.
И двамата вдигнаха чаши за здравето на кавалера Анри дьо Лагардер.
— Ах, гръм да ме порази дано! — продължи Кокардас. — Какъв пердах само ни дължи той заради всички глупости, що свършихме от снощи насам!
— Та ние бяхме пияни, доблестни мой друже — отвърна Паспоал, — а пиянството е лекомислено. Всъщност, ние май го оставихме в доста критично положение!
— Няма критични положения за този малък вагабонтин! — извика въодушевен Кокардас. — Бога ми, ей сегинка да го видя нанизан на шиш като пиле, пак ще си река: „Дявол го взел, ще се измъкне!“
— Не ще и дума — промърмори Паспоал, дегустирайки долнокачественото си вино на малки глътки, — наистина даровит ученик! Похвално е и можем да се гордеем, че сме дали своя принос във възпитанието му!
— Любезни ми, чрез устата твои душата ми говори! Ба! Да ни пердаши колкото му е угодно, аз му принадлежа тялом и духом!
Паспоал остави празната си чаша върху масата.
— Доблестни ми друже — заяви той, — ако бих се осмелил да ти отправя една забележка, бих рекъл, че намеренията ти са благородни, но твоята пагубна страст към виното…
— По дяволите! — прекъсна го гасконецът. — Слушай, гълъбче, та ти беше три пъти по-пиян от мен!
— Добре де, добре, щом тъй приемаш нещата! Ей, момиче, още една кана!
И той сграбчи с дългите си, кльощави и криви пръсти кръста на прислужницата, чието телосложение наподобяваше по-скоро бъчва. Кокардас съчувствено го изгледа.
— Ама и ти си един, любезни ми! — поклати глава той. — Присмял се хърбел на щърбел!
Тази сутрин, на път за двореца на Гонзаг, те дотолкова бяха убедени в злочестия край на Лагардер, че още с пукването на зората бяха отишли в дома на улица „Шантр“, чийто врати намериха разбити. Приземната стая беше празна. Съседите не знаеха какво е станало нито с красивата млада девойка, нито с Франсоаз и Жан-Мари Беришон. На първия етаж, до един сандък с разбита ключалка, имаше локва кръв. Не ще и дума, негодниците, нападнали тази нощ розовото домино, което двамата имаха за задача да защитават, бяха казали истината: Лагардер беше мъртъв!
Но току-що самият Гонзаг бе възвърнал надеждите им с нареждането, което им беше дал. Гонзаг искаше да му намерят трупа на неговия смъртен враг. Принцът несъмнено имаше основателни причини, за да го иска, но за нашите двама приятели то бе напълно достатъчно, за да могат сега весело да пият за здравето на живия Лагардер. А колкото до втората част от мисията им: да открият двамината юначаги, които бяха защитавали Орор, работата им бе в кърпа вързана. Кокардас си наля пълна чаша и рече:
— Ще трябва да измислим някаква история, гълъбчето ми.
— Дори две — отбеляза Паспоал, — едната за теб, другата за мен.
— Ба! Аз съм наполовина гасконец, наполовина провансалец, тъй че небивалиците нищо не ми костват.